Читаем Тамзин полностью

Освен това вероятно съм единственият жив човек в Англия, преследван някога от Страшния лов. Те едновременно издадоха протяжен звук като дълга въздишка на облекчение и препуснаха подире ни — сега не крещяха, а бяха безшумни като Черното куче. Това обаче беше много по-страшно, защото аз постоянно се оглеждах и те все повече се приближаваха. Но сега не препускаха през облаците, а по калната земя на Дорсет и ако тя полепваше по хлъзгавите ми подметки и на два пъти падах, тя спъваше и техните коне. Самите Ловци може и да са призраци, но животните бяха живи, откъдето и да идваха. Може би в небето вятърът и дъждът не им пречеха, но тук, долу, те бяха подгизнали като всичко останало и докато си пробиваха път през нивите, се спъваха в тръбите на напоителната система и хлътваха в канавките, а това никак не им харесваше. Нивите бяха на леко нанагорнище и това доста ме затрудняваше.

Тамзин не се отделяше от мен. Можеше да полети с Едрик, дори това да означаваше двамата вечно да бягат от Страшния лов, и тя го знаеше. Но остана с мен и ме преведе през бурята, а сиянието й осветяваше пътя. Спънех ли се, тя протягаше ръце да ме хване — и не можеше, ала ужасът в очите й неизменно ме изправяше на крака. Крещях й да продължи нататък, както Едрик викаше: „Тамзин, любима, побързай!“ Той би ме зарязал на мига, ако имаше избор — знам и не го обвинявам. Страшният лов го е преследвал далеч по-отдавна, отколкото Тамзин и мен. Той знаеше с какво си имаме работа и имаше единствената грижа да измъкне Тамзин. Но тя не искаше да ме изостави.

Честно казано, не зная каква опасност ме заплашваше. Бяха им заповядали да върнат Едрик, където си беше и да заведат Тамзин на съдията Джефрис, но не съм убедена, че дори Ловците знаеха какво е намислил за мен. Но Тамзин знаеше и продължаваше да ме подтиква, а аз имах само желанието да си легна и да заспя в дъжда и калта. Абсолютна лудост, като си помислите: да се препъвам и да се влача през буря жабоудушвачка, както я наричаха тук — с призрак, който дори не може да ме докосне, докато се мъчи да ме опази от друг призрак, който пък вероятно можеше, и да спаси любимия си, също призрак, от глутница безсмъртни адски хрътки, които преследваха всички нас. Но според мен, ако не беше тя, щях да се озова там, откъдето идваше Едрик, а Тамзин не би могла да дойде и да ме намери. Така си мисля. Не знам.

Спомням си най-голямата лудост в това бягство. Всъщност си спомням само лудости. Заклевам се, спомням си например как Тамзин ми пееше откъслеци от песничката на сестра си Мария:

Ябълки и портокалимного сладки, много зряли— кой ще дойде да си купи?

Знам, че Тамзин ни прекара през един дълбок дол, наречен Долът на Дигби — там загубих обувките си, — както и че госпожица Софая Браун тичаше с мен, скачаше като пуук и не изоставаше от нас. Дъждовните капки просветваха през нея, докато тя се носеше напред, и превръщаха сивосинкавото й кожухче в сребро.

Със сигурност не мога да кажа как стигнахме до Алпийската ливада, без да пресечем житната нива, защото няма начин, но ние го направихме. Името й е просто шега на Евън: тя не е нито алпийска, нито истинска ливада — може много отдавна да е била, но сега може да се използва само от животно, по-ниско от козела на Уилф. Там има безброй шубраци, дупки и преплетени, никому неизвестни храсталаци, както и няколко мъртви череши, остатък от идеите на някой Уилоби за овощарство. Тя само акумулира топлина — точно като в „Макбет“ — и никой не ходи често натам. Според Евън все още може да се направи нещо за земята, но Евън винаги говори така.

След онази нощ никога не съм се връщала на Алпийската ливада. От време на време я сънувам: влача се из нея в бурята, дъждът ме брули като градушка, а Страшният лов е по петите ми — понякога направо връхлитат отгоре ми, друг път не — и е толкова тъмно, че виждам единствено две светлинки точно отпред. Тамзин и Едрик, блещукащи като феята Звънче. Краката адски ме боляха, изобщо не можех да си поема дъх — сякаш дробовете ми бяха пълни с натрошени стъкла, но Тамзин нямаше да позволи да се предам, нито пък Едрик, макар да нямаше смисъл и надежда, нито пък някаква глупава причина. Най-много от всичко на света исках да дишам, да дишам, а проклетите духове не ми позволяваха. В съня си винаги бях по-ядосана на тях, отколкото на Страшния лов и на съдията Джефрис.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Радуга в небе
Радуга в небе

Произведения выдающегося английского писателя Дэвида Герберта Лоуренса — романы, повести, путевые очерки и эссе — составляют неотъемлемую часть литературы XX века. В настоящее собрание сочинений включены как всемирно известные романы, так и издающиеся впервые на русском языке. В четвертый том вошел роман «Радуга в небе», который публикуется в новом переводе. Осознать степень подлинного новаторства «Радуги» соотечественникам Д. Г. Лоуренса довелось лишь спустя десятилетия. Упорное неприятие романа британской критикой смог поколебать лишь Фрэнк Реймонд Ливис, напечатавший в середине века ряд содержательных статей о «Радуге» на страницах литературного журнала «Скрутини»; позднее это произведение заняло видное место в его монографии «Д. Г. Лоуренс-романист». На рубеже 1900-х по обе стороны Атлантики происходит знаменательная переоценка романа; в 1970−1980-е годы «Радугу», наряду с ее тематическим продолжением — романом «Влюбленные женщины», единодушно признают шедевром лоуренсовской прозы.

Дэвид Герберт Лоуренс

Классическая проза / Проза