Тамзин

И съдията Джефрис загуби, загуби завинаги и ще ви кажа, че не го обвинявам. Няма начин някога отново да чуя такова презрение — такова огромно презрение, — каквото имаше в тези думи. Той вървеше право към пропастта, когато се развика:

— Не смей да заплашваш, не смей да предизвикваш… Ще бъдеш прокълната като тях, изпратена в ада като въстаналите ангели — захвърлена долу, захвърлена… — Имаше и още, но ще напиша само толкова.

Той ломотеше нещо нечленоразделно, когато дойде за Тамзин и за Едрик Дейвис онзи последен път — връхлетя ги като ястреб от короната на дървото. Нямам представа какво се е въртяло в ума му — може да е смятал, че гневът му ще ги затъмни, ще ги удави, както беше преди и че този път ще се справи, преди госпожа Фалоуфийлд да успее да ги защити. Толкова се страхувах от него и го мразех и се опитвах да си го представя, че накрая вече нямах понятие кой е той, а само какво е. Но и това върши работа.

Госпожа Фалоуфийлд почти не мръдна. Съдията Джефрис беше точно над главата й, когато тя леко повдигна лявата си ръка и издаде звук, сякаш прочиства гърлото си. И той… замръзна във въздуха. Или може би не; може би въздухът се е кондензирал или нещо такова и се е сгъстил около него така, че той не можеше да се движи, без значение призрак или не. Остана неподвижен и просветващ там — като светулка, хваната в паяжина, макар че на мен по-скоро ми напомняше желето от плодове, което Сали прави за десерт, когато има гости на вечеря. То винаги е лимоненозелено — не знам защо — и парченцата круши и праскови винаги приличат на тропически риби, застинали неподвижно в тъмнозеленото море. Само че рибите са мълчаливи, а съдията Джефрис продължаваше да пищи с все гърло, въпреки че вече не го чувахме.

— Омръзна ми от теб — каза госпожа Фалоуфийлд. — Не те харесах още тогава, с твоите войници. И сега не ми харесваш повече. Махай се оттук и да не си посмял повече нивга да измъчваш моите хора. Тук.

Реших, че го пуска да си върви само с предупреждението — и без никакво наказание, — и бях готова да протестирам, защото не беше редно, не беше справедливо, без да зная коя бе тя. Но последната й дума… първоначално не бях я разбрала. Тя всъщност бе казала „тук“ така, както викаш кучето си.

И Страшните ловци се изправиха пред нея. Чудовищата им буквално трепереха под тях в очакване да бъдат насъскани и хвърлени срещу госпожа Фалоуфийлд и онова нейно животно, но дори и най-ужасяващите от Ловците изглеждаха като дребни и мокри кокошки. Все още ги сънувам, както казах; но когато се събудя от биенето на сърцето си, мога отново да заспя, щом си спомня какъв ужас всяваше у тях госпожа Фалоуфийлд, какъвто те всяваха у мен. А аз изобщо не се страхувах от нея, само бях ядосана, защото мислех, че тя ще остави съдията Джефрис да му се размине твърде лесно. Не мога да повярвам. Наистина съм била ядосана.

Госпожа Фалоуфийлд пронизваше с поглед съдията Джефрис, без да казва нищо. А той вече мълчеше и се взираше в нея, съвсем безпомощен точно над главата й в звездната нощ; собствената му призрачна светлина примигваше като развалена електрическа крушка. Недоумявах дали някога си е представял какво са изпитвали онези хора, когато са ги влачели при него по време на Кървавите процеси в очакване той да ги осъди… с надежда, сълзи и молба… са се взирали в нежното му красиво лице и са се надявали. Сигурно не. Едва ли той има чак толкова въображение.

— Махай се тогава — повтори госпожа Фалоуфийлд. — Докато някой може би се сети да дойде за теб.

Не я видях да направи някакъв жест, не я чух да казва нещо друго, но съдията Джефрис не се възпротиви, когато въздухът около него се разреди. Той се изстреля бясно назад като детско балонче, което е било пуснато, без да му е завързан краят, и започна да се смалява толкова бързо, сякаш бягахме ужасени далеч от него. Може би наистина беше така — Тамзин, Едрик Дейвис и аз. Но не и госпожа Фалоуфийлд.

Тя се обърна към Страшния лов и произнесе една дума. Чух я много ясно и бих я забравила, ако можех, но то ще е като да забравя собственото си име. Той също я е запомнил; бе я научил и бе я използвал поне веднъж, сигурна съм. Но аз няма — никога, никога, никога.

Страшният лов нададе мощен вой и тръгна след съдията Джефрис. Издигнаха се като хеликоптери във ветровита спирала право нагоре в нощното небе. И по някакъв странен начин ме накараха да си мисля за деца, току-що свършили училище — тичат и викат само от чисто безпричинната радост да вдигат шум. Но те не бяха деца: те бяха Страшният лов, безмилостните хрътки на мъртвите, и ревяха, скимтяха и се смееха с пискливия си смях, надуваха рогове и пришпорваха драконските си коне, преследвайки тази искрица отчаяние, каквато триста години е бил Едрик Дейвис, а сега беше съдията Джефрис. Но за Страшния лов нямаше значение.