Тамзин

Мисля, че това е дело на Тамзин и че тъкмо затова тя ме целуна накрая. Мисля, че не искаше да я забравя, макар че тя вече не ме помни там, където е отишла с Едрик Дейвис. Как е станало, никога няма да разбера, но съм сигурна, че госпожа Фалоуфийлд знае как го е постигнала. Вече не виждам толкова често госпожа Фалоуфийлд. Когато се срещаме, тя си е същата кльощава жена без възраст, с дебелото палто и руската шапка. Поглежда ме с ония нейни студени сини очи, сякаш всеки миг ще се сети откъде ме познава. Като че е забравила.

Той не беше от Дорсет, нали разбирате. Съдията Джефрис не беше от Дорсет и не знаеше за Бъзовата старица. Може би всичко щеше да е различно, ако знаеше. А може би не.

Сали ми каза, че Евън се разтревожил, че съм излязла в това лошо време — подушил го и още преди бурята да връхлети, вече бил запалил джипа да ме търси. Искал да тръгне сам, защото тая таратайка е само с брезентов гюрук и като кара по паваж, направо зъбите ти ще изпопадат, да не говорим за черен път. Но Сали настояла да дойде, както и Тони, което дори и досега някак си ме изненадва. Попитах го дали не се е страхувал да не изгуби куклата си за танц и той ми каза, че точно заради това било. Така се благодари на Тони.

Както и да е, обикаляли из фермата с часове и се опитвали да разсъждават логично къде ли съм отишла. Алпийската ливада била последното място, за което се сетили. Но зверовете от Страшния лов били оставили диря, която е невъзможно да загубиш дори и в мрака. Евън я последвал импулсивно и подкарал джипа през оная обрасла с шубраци пустош, докъдето могъл, а после се наложило да слязат и да извървят останалото пеш. Сали разправя, че ме намерили свита като бебе, цялата подгизнала и дълбоко заспала до един бъзов гъсталак. Можех да хвана пневмония, но аз дори не подсмърчах, макар че мога и по електронната поща да хвана настинка. Знам, че продължава да се чуди за това.

Още по-невероятно обаче беше колко малко въпроси ми задаваха всички за това какво, по дяволите, съм търсила на Алпийската ливада и къде ми е бил умът, че съм излязла на дъжда. Очаквах Сали да ме подложи на разпит, но тя премълча и винаги ще си мисля дали не е било под влияние на Евън. Според мен той знае повече, отколкото иска, за историята на Имението и за това, какво става нощем около фермата Стауърхед, независимо има ли диви гъски или няма. Но той ме остави на мира, както и Сали.

Повече проблеми имах с Джулиан, който има невероятен инстинкт за тези неща. Той постоянно ме питаше дали не съм била с „онази страшна баба“ и защо следите в изсъхналата кал и стъпканата царевица изобщо не са приличали на дири от гумите на джипа. Досажда ми на тая тема със седмици, докато най-накрая хормоните му се разбесняха и той изведнъж откри момичетата. Благодаря на Бога, че е създал пубертета, само това мога да кажа.

Никога повече не видях Тамзин. Не го и очаквах. Странното е, че когато я сънувам — а аз много често я сънувам, сънищата не са точно за нея. Тя присъства в тях и аз винаги знам, че е тя, понякога дори разговаряме, но тя не е в центъра на съня. По-скоро там са Страшният лов, съдията Джефрис или дори аз самата. А сънищата понякога са страшни, но никога не са… знам ли… копнежни сънища, не са сънища за загуба. Просто съм щастлива, че тя е там, и това е.

Попитах Мийна след повече от година защо според нея е така. Мийна знае почти всичко за Алпийската ливада освен случилото се със съдията Джефрис. Щеше да се почувства зле заради него, нямаше да се удържи. На Мийна само това й липсва.

Както и да е, един ден я попитах в училище и тя ми отговори два дни по-късно, защото Мийна си е такава.

— Може би не сънуваш такива сънища за Тамзин, защото не е нужно. Понякога сънищата са нишки със свободен край, като недовършена работа са, но между теб и Тамзин това не е така. С нея ти си приключила — ти всъщност я имаш завинаги. Няма нужда да сънуваш.

— Но аз нямам усещането, че я имам — казах, — и определено не чувствам да съм приключила с нея. Чувствам се като господин Котак, който продължава да търси навсякъде госпожица Софая Браун, макар че е минала цяла година. Чувствам се като цяло кълбо с нишки със свободни краища, Мийна!

— Но не си — каза тя и беше права. Продължих постоянно да си спомням за Тамзин, но тя не ми липсваше, не копнеех винаги да бъда с нея, както когато тя обитаваше тайната си стаичка на третия етаж в източното крило и никой освен мен не знаеше за това. Чувствах се най-вече щастлива, докато мислех за нея през тези четири години — вече станаха почти пет, — и доста се гордея със себе си, защото тя имаше нужда от моята помощ и никой друг не бих могъл да го направи, а аз нито хленчих, нито се издъних. А тя ми беше казала, че съм красива, или поне че имам „всички качества на истинска красавица“. Но това никога не го казах на Мийна.