Тамзин

Вечерта, преди да замина, си беше направо топла и аз излязох да се поразходя с Евън и Сали — бавна разходка доникъде конкретно. Приказвахме за фермата, за хора, за Кеймбридж и малко за Дайана, и никак за момчето, дето като че ли ходя с него. Сали попита: „Мислил ли си някога тогава, на Осемдесет и трета…“, а Евън каза: „Мога да пробвам догодина с няколко плодни дръвчета на Алпийската ливада“, а аз им разказах как Норис пя в Кеймбридж и остана за два дни. Той всеки ден ни водеше с Патрисия на вечеря в „Лятна нощ“, пробва да флиртува с Патрисия веднъж, докато бях в кенефа, и офейка да пее в Дъблин. Много беше любезен нито веднъж да не ме нарече Дженифър.

След време Евън и Сали се върнаха в Имението и не пропуснаха обичайната си шега да ме предупредят да се прибера, ако излезе буря. Стоях и ги гледах как се отдалечават, прегърнати леко през кръста, Евън уверяваше Сали, че никой не е забелязал, че солистката е изфалшивила по време на ораторията от Хендел. Когато се скриха от погледа ми, се обърнах и тръгнах по тракторния път да огледам старите букови дървета на Тамзин. Винаги го правя, макар да знам, че Евън няма да ги отсече, докато не му се наложи наистина. Тук виждам Тамзин най-добре — говори им, танцува с тях, смее се като малко момиченце. Просто така правя.

Дърветата не се бяха променили. Бяха все така огромни и почти изсъхнали. И мен самата ме притесняват. Когато бях с Тамзин, те се отнасяха благосклонно с мен. Сега са…не заплашителни, не като Стоакровата гора, но съвсем недружелюбни. Ала не мога да не ходя там, макар и никога да не се задържам дълго, защото тъкмо там най-ясно чувам гласа на Тамзин, която ми казва: „Все още се държим на земята на Стауърхед — и те, и аз.“ Нея вече я няма и мисля, че скоро и те ще започнат да падат. Тя им даде разрешение.

Тъкмо се обръщах, когато кракът ми се натъкна на нещо. Погледнах надолу и видях таралеж. Те са тук навсякъде сивкаво кафеникави, с посребрени бодли по гърба, колкото малки играчки и изобщо не ги е страх от хората. Този ме погледна с кривото си жълто око и рече:

— Вдигни ме, Джени Глукстейн.

— Как пък не — отвърнах. — Има да вадя тия кукички от ръцете си цяла седмица. Знам те аз.

— Вдигни ме — повтори таралежът и след миг го вдигнах голяма работа. Пуукът не наостри бодли — на допир ги чувствах като груба коприна — и ме огледа така, както ме гледа моят ръководител, когато не е убеден, че някога ще схвана законите на Корн.

— Пораснала си, Джени Глукстейн — рече ми той.

Изчервих се силно, стана ми толкова горещо, че почнах да се потя — а уж вече не правя така.

— Нямах кой знае какъв избор — отвърнах. — Мотах се тук с призраци, богарти и Страшния лов…

— И Бъзовата старица — додаде пуукът. — Не можеш да си представиш какъв късмет имаш. На нея за човеците й пука по-малко, отколкото и на мен, но сегиз-тогиз си харесва по някого. Не всички могат да понесат погледа й като тебе. Той се сви в дланта ми като същински таралеж. — А и никой не я е виждал, каквато е, както я видя ти — без да пораства или да се свива съвсем мъничка. Добре се справи.

— Тя ми липсва — признах. — И ти ми липсваш. Липсват ми онези гадни малки чудовищенца, с които господин Котак се биеше нощем. Не че ми е мъчно, не че не мога да спя… искам да кажа, ще ми се из Кеймбридж да бродеха пууки, Черни кучета и какво ли още не, това ми се иска. Или в Лондон, или в Ню Йорк, или където и да заживея най-накрая, и с каквото и да се захвана. Развих някакъв откачен вкус към… към старите шантави работи, сигурно би казал ти. Това е, което ми липсва, и не вярвам, че отново ще го срещна. Освен ако не прекарам живота си в Дорсет или на някое подобно място, където нощем все още е различно — и тъмно. Но не мога, така че не знам. Просто ми липсва, това е.

Пуукът не каза нищо. Тръгнах си от буковете към Имението, но пуукът не помръдна в ръката ми. Не ме насочи накъде да тръгна или да го пусна на земята и аз вървях ли вървях, докато не чух Сали да свири на пианото и да пее „Какво да прави млада мома със старец белобрад?“ и Евън да й приглася. Спрях, заслушах се и зачаках.

— Джени Глукстейн — рече пуукът най-сетне, — тайнствеността принадлежи на тайнствеността, не на Дорсет или на Лондон. Ти самата си такава загадка, с каквато никога няма да се сблъскаш, и затова винаги ще привличаш загадките, където и да си. Ако в Ню Йорк трябва да дойде богарт, той ще намери къщата ти, уверявам те, както и всеки пуук в Лондон ще знае името ти. Ти винаги ще си близо до… как го нарече?… старите шантави работи, както си сега. Имаш думата ми.

— Благодаря ти — казах. — Благодаря! — и се наведох да го целуна, но бодлите му настръхнаха със злобно шумолене и аз се дръпнах.

— Но думата на пуука не струва много — рекох. — Пууките лъжат. Тамзин ми каза.

Бодлите по гърба на пука продължаваха да стърчат, но таралежите нямат бодли по корема и на ръката ми не й стана нищо.

— Вярно си е, Джени Глукстейн. Пууките лъжат, както лъжат и хората, но не, за да скрият истината. Никога заради това.