Тамзин

Джулиан каза, че иска да играе на „Не се сърди, човече“. Играхме с него и с Мийна, докато Сали не дойде да ни смени, и не видяхме нищо. Почти цялата първа седмица.

Но може би десетина нощи след като започна наблюдението на богарта, времето изведнъж се развали. Имахме около седмица истинско лято, колкото приблизително продължава лятото в Англия — една седмица, сбутана някъде между другите сезони. Тази нощ заваля така, сякаш коне галопираха по покрива, а гръмотевиците отекваха като че ли някой блъска по Имението с огромна бейзболна бухалка. Евън и Сали излязоха навън в бурята, опитвайки се да предпазят новите плодни фиданки, Джулиан го беше страх да не им се случи нещо, а аз постоянно му повтарях, че те са добре и вече е време да поиграем — и в разгара на цялата тази разправия чухме някой да се смее. Не гадно хихикане, какво бях чула в банята; този смях беше дълбок и достатъчно силен, че с Джулиан да го чуем въпреки гръмотевиците. Обърнахме се толкова бързо, че съборихме дъската на играта на Джулиан, и го видяхме.

Наистина беше той — дори да нямаше брада — бих го разбрала от начина, по който стоеше там с палци в колана си и с отметната назад глава и се оглеждаше из кухнята ни така, сякаш всичко му принадлежеше. Бях виждала тригодишно дете да стои по този начин на пясъчника. Пък и той не беше по-голям от някой на три години. Стигаше някъде до гърдите на Джулиан, като изключим глупавата му джуджешка шапка със зелено перо. Облечен беше с нещо средно между Седемте джуджета и Робин Худ — широка червена риза, препасана с колан, кафяви гамаши, тежки ботушки до глезените — бих предположила, че са на Док Мартенс, но надали правеха размери и за богарт. Просто нямаше нищо друго на света, което той би могъл да бъде.

Ръката на Джулиан трепереше в моята длан; стомахът ми се беше свил.

— Джени, той се появи изпод печката! — прошепна Джулиан. — Ама как го направи?! — Не отговорих. Просто го хванах с две ръце, опитвайки се да спра треперенето му. Джулиан продължи тихо и тъжно: — Това не ми харесва, Джени.

Богартът ни погледна за първи път. Ясно беше, че е много-много стар, но не зная как го установих, след като нямаше нито един бял косъм, никакви бръчки, само няколко линии по червенокафявата кожа — същия цвят като на най-близките до Имението новозасети лехи със салати. В лицето приличаше на козел — дълго и с високи скули, с малка къдрава брада и с големи тъмночервени очи, лоши очи. Не искам да кажа зли, а просто лоши. Сега вече знам разликата.

— Какъво зе за въторачили такиа — заговори той. — Невъзпитано. На вашъта майка нее харесва.

Когато го чух за първи път, ми прозвуча точно така. Имаше дълбок глас за някой толкова дребен, но не беше неуместен при това лице и този широк гръден кош като на баща ми.

— Не зе въторачвайте в мене. Иначе ще вий превърна в чифт кизелици и ще вий хвърля на прасетата. Ще.

Джулиан изхленчи и се завря в мен със здраво стиснати очи както господин Котак. Няколко пъти се опитах да проговоря и най-после успях:

— Ние нямаме прасета, а ти не си нищо друго освен един глупав богарт и не можеш да ни превърнеш в нищо — изрекох всичко това в дрезгав галоп. Не знам защо и как — направо бях побесняла, че той плаши Джулиан и това му прави удоволствие. Богарт или не, но аз разпознавам подобен поглед, като го срещна.

Очите му проблясваха. Цял живот съм чувала хората да казват така, но дотогава не бях виждала някой наистина да го прави. Точно като свещичка на торта за рожден ден, която проблясва в далечния край на някакъв тунел.

— Може да мога, може да не. Неедей да бързаш толкова да гоо пробваш. — Посочи към мен с късия си и дебел показалец. — Не ей едно и зъщо богарт да нее направил нищо и какво ще прави богарт — и ми се ухили с конска усмивка с уста, пълна със сиви и черни зъби.

— Ама моля те. Да обръщаш кухнята наопаки всяка нощ, да чупиш огради, да хвърляш ябълки по хората — това е съвсем по силите ти. Ще бъдеш номер едно в гимназията „Гейнър“.

На Джулиан започваше да му става интересно — той седна, като все още се притискаше плътно към мен, и зяпна богарта. Той му направи муцуна и се разсмя. Джулиан извика и пак потъна в скута ми.

— Нее, нее, той не каквото богарт търябва да правят на тази земя — само дето прозвуча като „лази змия“, — не пакости, нито зълини. — Той размахваше пръст срещу мен, мъртвешки сериозен точно както правеше госпожа Улф в „Гейнър“, когато тя предаваше, а ние не обръщахме достатъчно внимание на Виенския конгрес. — Но тий — зазърами зе тий, трябва, като тътка печалиш тъвоята мама съ тъвоите зъръдни и обиди, и лошавости да се върнеш тамъ, отъкъдето иидваш. А ней търудно и тя ще да оостане замо коожа и коости да направи лази ферма да е дом зъ тееб, дома за ваас всички. Зазърами зе, тий Джени Глоокстейн!