Тамзин

И изчезна — по начин, по който си мислех, че изчезва само господин Котак, Джулиан твърдеше, че се е върнал под печката, като е станал плосък — „като лист хартия, Джени, не го ли видя“ — и се е плъзнал в тясното пространство отдолу. В това време Сали и Евън се върнаха изкаляни, а Тони слезе долу и всички усърдно се разтичахме да им донесем кърпи, да правим чай, да нахвърляме гумените ботуши и дъждобраните им във ваната. Двамата бяха кални до уши въпреки дъждобраните, а Евън имаше голяма драскотина на едната си буза — паднал върху нещо в тъмното. Но пък спасили новите овощни дървета. Тогава нямаше нищо по-важно на планетата от това.

Седяха в кухнята, смееха се и се държаха за ръце, изглеждаха зачервени, изподрани и наистина уморени, приличаха на хлапета — така, както трябваше да изглеждаме ние с Джулиан, вместо да си разменяме потайни погледи и без думи да се съгласим, че няма да споменаваме нищо за нашата нощ. Персийката беше изчезнала също като богарта, но господин Котак стоеше при нас с опашка, увита около задните лапи, и изглеждаше безкрайно отегчен и заспиващ. Джулиан го взе и го притисна силно, щеше го задуши, както навремето бе свикнал да стиска горилата, която ми даде. Господин Котак обикновено мрази такива неща, но сега само мъркаше и мъркаше, докато Евън и Сали си пиеха чая и си вадеха клончета от косите.

Единайсет

Богартът удържа на думата си. След като най-после всички си легнаха, аз се промъкнах обратно долу и оставих на черджето пред вратата чифт стари очила за четене, купени направо от магазина, с които Джулиан се опитваше да подпали черджето. На сутринта очилата бяха изчезнали, а кухнята беше по-подредена, отколкото я бяхме оставили.

Нощните патрули отпаднаха доста бързо, след като стана ясно, че богартът се е отказал. Джулиан и аз никога не казахме никому нищо, нито дори един на друг. На Джулиан сигурно му се струваше, че е сънувал всичко това, а това беше добре. Но пък прекарваше много време да обикаля Имението в търсене на персийската котка и сериозно питаше господин Котак къде е тя. Още се чувствам виновна за това. Трябваше да кажа нещо на Джулиан.

Когато прекарах един уикенд в дома на Мийна, й разказах всичко, докато тя ме учеше как да обличам сари. То е дълго около два метра, под него има нещо като блуза и жените от различните краища на Индия го увиват около себе си различно и намятат свободния край на раменете си по специални начини. Доста бързо схванах увиването с изключение на проклетите дипли, които още не мога да оправя, а Мийна се справя с тях точно за две минути. В сари изглеждам като голям розов кон, но не ми пука, харесва ми. Мийна пък казва, че ми отива.

Когато й казах какво стана с богарта и с котките, тя замълча.

— Вярваш ли ми? — попитах аз, а тя отговори:

— О, да, да, вярвам ти, там е работата. Точно това ме плаши.

— Хайде де. Какво страшно има? Ти си тази, която е израснала с духове, полтъргайсти, с всичките онези истории, които ми разказа. С тигри върколаци също. Какво толкова страшно има у един богарт?

— Всъщност нищо — отговори Мийна. — Обаче в Индия. Индия е толкова стара, Джени. През хилядите години толкова много неща са се случили, толкова кръв се е проляла, толкова хора са се родили и умрели, че някои неща съумяват да се превръщат в призраци и духове. Страшното щеше да е, ако Индия не беше населена с тях и с ония стари-стари проклятия. Но в Англия не е така. Не искам Англия да прилича на Индия.

Толкова се разстрои, че дори обърка собствените си дипли и трябваше да се откаже засега.

— Е, за млада страна като Англия тук всичко е толкова странно. От осем месеца сме тук и вече чух повече истории за призраци, повече легенди, приказки и каквото ли не, отколкото съм чула в Ню Йорк за целия ми живот. Мисля, че Англия сигурно вече прилича на Индия в това отношение. Нали знаеш за въстанието на Монмаут?

Мийна се засмя.

— О, да. В Индия познаваме английската история по-добре от собствената си. Много по-кратка и ясна е. — Тогава ме хвана за ръцете и се взря право в очите ми. — Джени, не искам да знам какво е имал предвид богартът, като е казал да се пазите от слугата, господарката и… от Другия. Но ти трябва да ми обещаеш, че ще приемеш на сериозно думите му. Трябва да ми обещаеш, Джени.

С тъмносиньото сари и синята точка на челото тя можеше да бъде от всякаква друга епоха. Никога не я бях виждала такава.

— Добре де, добре, обещавам, обещавам. Нагласи ли вече диплите?

Но Мийна продължи в същия дух — не само през този уикенд, но и в училище ме питаше почти всеки ден дали помня предупреждението на богарта. Дали стоя далеч от третия етаж.