Тамзин

Никога не бях гледала по телевизията „Ласи“. Нито, когато бях малка, нито на тринайсет — no-скоро бих гледала телевизионни игри, които мразя, отколкото „Ласи“. Споменавам го, за да стане ясно, че дори за миг не си помислих, че тя се опитва да ме накара да я последвам. Станах и тръгнах подире й само защото така ми се искаше. Защото исках да разбера какво правят котките призраци един топъл вторник следобед в Дорсет. Това е. Сега може и да ми е странно понякога, но тогава точно тази ми мисъл ме поведе.

Персийката изобщо не погледна назад. Мина през мандрата, покрай работилницата на Евън, която някога е била винарска изба, и после точно под носа на любимия козел на Уилф (той имаше темперамента на върколак и донякъде приличаше на господин Котак, но нея изобщо не я видя) влезе право в Имението. Мислех, че ще изчезне точно на вратата, като специален ефект, но се спря точно като господин Котак при котешката играчка, която Евън беше сложил там. Бутна я два пъти, тя издрънча, сякаш вътре бе влязла истинска котка.

Бях точно зад нея, буквално я настъпвах по опашката, но тя ми обръщаше точно толкова внимание, сякаш самата аз бях призрак. Тръгна нагоре по стълбите към втория етаж, право към източното крило; тя развяваше опашка като четка за прах зад себе си подобно на онези ветрила, с които робите във филмите веят на императорите. Къщата беше толкова тиха, че направо можех да чуя как лапичките й тупкат по твърдото старо дюшеме — или може би не чувах истински стъпки, а призраци на стъпки, сенки от стъпки. Не можеш да си наясно, след като не знаеш какви са правилата на играта.

Следвах я толкова отблизо, че не мога да кажа кога господин Котак се материализира до мен. Той просто си беше там, за първи път не галопираше подир призрачната си персийка, а се бе залепил за крака ми, целият — самото достойнство, сякаш ме конвоираше като влекач, ескортираше ме… накъде?

В подножието на стълбата в източното крило тя пак се обърна и очите й заблестяха в зелено като борови иглички на слънчева светлина. Тогава господин Котак отиде при нея. Стояха нос до нос — не казваха нищо (и аз бих могла да чуя), само от време на време ме поглеждаха и двамата. Това започна да ми лази по нервите.

— Стига вече. Давайте да правим каквото ще правим. — И аз тръгнах към стълбата.

Вървяха пред мен. След като избутах дъските и боклука настрана, двамата прелетяха като куршуми покрай мен и потънаха в най-тъмния мрак, който някога съм виждала. Той нямаше нищо общо с изгревите и залезите. Древна тишина. Когато навлязох в нея, усещах как ме обгръща, как облизва врата и лицето ми — лекичко, внимателно — като господин Котак, който ще близне нещо, ако не е сигурен дали иска да го изяде. Но аз продължавах нагоре — чисто и просто от безсмислено упорство. Не се гордея с ината, който понякога все още проявявам, но мога да кажа, че и от него има полза. В Библията се говори за истинската любов, която прогонва страха. Това не знам, но спортната злоба го прави всеки път.

На третия етаж беше по-светло заради високия прозорец в далечния край на коридора. Видях небе, облаци и горните клони на същото дърво, под което бях седнала. Котките вече бяха стигнали до средата на етажа, аз вървях към тях и усещах напиращата кихавица, защото тук всичко беше потънало в прах. Кихането е хубаво нещо, кихането е нещо обикновено — в него няма нищо призрачно или отвъдно. Третият етаж приличаше просто на етаж и толкова — затворени врати и студен прах, два стари кабинета в руини, няколкото избелели портрета, висящи над изкривени стенни свещници, още свещници на стойки. Здрач, не мрак.

Господин Котак и персийката ме чакаха не пред някоя врата, а пред тесен панел от ламперията от лявата страна на коридора. Той не беше по-различен от другите: същият мръсен дъб, украсен с върбови клонки отгоре и отдолу, със същите резбовани, очукани лица на сатири, подаващи се от ъглите. Третото лице отгоре надолу беше по-голямо, приличаше на лъвско — или може би на слънчоглед със зъби. Имаше го и по останалите панели, но точно този лъв беше с малки дупки за очи, сякаш там някога са стояли прозрачни стъклени топчета или скъпоценни камъни.

Тъкмо стигнах дотам и персийката издаде онова свое далечно „мяу“ и изчезна в панела точно както сигурно прави, когато ние, хората, се прибираме вкъщи. Всъщност не влезе в него, а сякаш за миг се събра в безформена сивозелена мъгла и после изведнъж мина през панела. Пет секунди — и вече я няма.

С господин Котак се гледахме един друг. Това е единственият път, когато съм го видяла също толкова озадачен, изтънял и сащисан като мен. Издаде въпросителното „мрррп?“, а аз казах:

— Откъде, по дяволите, мога да знам?

Не виждах нито брава, нито панти; на всеки, който чете, това може да му заприлича на сляп проход към тайна стая, но не и на мен. Опитах панела — натисках силно всяко върбово листо и всичко, което беше релефно. Дори пробвах да бръкна в празните очи на лъвската глава — защо не? Нищо. Господин Котак измяука нетърпеливо.

— Опитвам се — сопнах се аз.