Читаем Тамзин полностью

— Тази къща не винаги е била празна, господарке Дженифър — множество други гласове, не само вашите, са достигали до мен, съобщавали са ми новините под прозореца. Знам, че католикът Джеймс е избягал и че хановерците продължават да пристигат оттогава, както и тези едри мъже, които нощем идваха при баща ми. Това е толкова сигурно, колкото че аз съм прах. Колонии са печелени и губени, власти са се издигали и падали, създавали са се съюзи и са се разпадали, бедният Дорсет отдавна е разсипан… Коя година сме сега, дете?

Казах й. Погледна ме и сякаш за момент се залюля, но може да е била само пулсация на сивото.

— Толкова късно? Толкова късно, а аз още съм тук, когато отдавна трябваше да съм си отишла като Джеймс и… и Едрик Дейвис, и него. — Едва успях да чуя последните няколко думи — толкова тихо бяха прошепнати. — Сигурна ли си, господарке Дженифър?

— Да. И моля те, бих искала да не ми казваш Дженифър. Аз съм Джени и изобщо не съм господарка. Всички ми викат Джени.

Тамзин Уилоби се усмихна за втори път и аз цялата се разтопих. Никога не съм била от онези момичета, които винаги адски си падат по други момичета, но Тамзин… Не че беше толкова хубава — Мийна е по-голяма красавица, ако трябва да сравняваме. Може би беше, защото е призрак и ми се усмихва от разстояние триста години, не мога да кажа. Но тогава си помислих — още го мисля и винаги ще е така, — че е защото тя ме видя. Никой никога не беше виждал мен — мен, Джени Глукстейн — по този начин. Нито родителите ми, нито Джулиан, нито дори Мийна. Любовта е едно, но признанието е съвсем друго нещо.

— Тогава Джени — съгласи се Тамзин. — Трябва да ми напомниш, когато забравя. А аз ще забравя, защото винаги го правя, просто съм си такава. Може да си помислиш — и защо, не че след толкова много, много години сигурно е неприлично да забравям тъкмо аз, която бях живяла само двайсет лета, когато…, когато спрях. — Тя винаги използваше точно тази дума. — Гласовете под прозореца ми казват имена, говорят за промени и чудеса, дори ме учат на песни. Бързо научавам тези неща и после също тъй бързо ги забравям. Както съм забравила защо изобщо трябва да съм тук.

Сега, когато пиша думите така, както тя ги произнесе, изглежда някак си жалко, сякаш тя молеше за симпатия. Но те нито за миг не прозвучаха по този начин; тя нито се държеше така, нито ме гледаше така. Персийката се отъркваше в крака й и това беше странно: нещо прозрачно и невъзможно се утешаваше, като установяваше контакт с друго такова нещо.

— Коя е тя? — попитах аз. — Моят котарак буквално напусна дома заради нея.

Тамзин се разсмя и смехът й звучеше като дъжд, оттичащ се от листа и клони, след като бурята е отминала.

— Името й е госпожица Софая Браун. Това не бих могла да го забравя, защото през цялото време сме заедно. Един път е същински сфинкс, следващия — истинска клюкарка и флиртаджийка, но двете се погаждаме доста добре — или поне докато твоят прекрасен черен джентълмен не ни се представи. Никога не съм я виждала тъй посветена на някой любим.

— Нито пък аз. Господин Котак си имаше приятелка у дома, но мисля, че тя просто го използваше. Проблемът обаче е, че той е жив, а твоята Софая Браун… не знам. Не бих казала, че двамата всъщност имат голямо бъдеще.

— Ла, но какво значение има това за една котка? — Госпожица Софая Браун и господин Котак стояха, определи носове, двамата мъркаха, напълно удовлетворени от собствения си вкус за котки. Докато ги наблюдавахме, господин Котак започна да мие лицето на госпожица Браун — не че имаше нещо, което наистина да трябва да бъде измито, но той сякаш не забелязваше, протегнал лапичка към дясното й ухо. Зачудих се дали на котките призраци им се сплъстява козината. Реших обаче да не се замислям за това.

— Котките не се безпокоят за това, кой е жив, кой е… спрял. Дали и ние не бихме могли да бъдем като тях? — съвсем тихо промълви Тамзин.

Вгледахме се една в друга.

— Миришеш на ванилия — отбелязах аз.

Тамзин вдигна вежди и едното ъгълче на устата й потрепна. Сега ми се стори, че сякаш изглежда малко по-непрозрачна — дори като че ли видях малко цвят в лицето й и в дългата, пристегната в кръста рокля, която носеше — или си представяше, че носи.

— Подуших те. Когато бях с Джулиан.

Тя беше забравила. Дълго се взира в мен — проблясваща, полувидима, после запулсира по-силно, когато се сети.

— Свещи и песни — странен език, но сладко. Да, спомням си.

— Един от електротехниците постоянно повтаряше, че му миришело на ванилия в Арктическия кръг. Искам да кажа в кухнята. Ти ли беше? Ти ли дразнеше работниците също като богарта и останалите?

— Дразнеше… — Тамзин повтори думата два пъти, сякаш я опитваше на вкус, въртеше я в устата си. — Дразня… Аха, вътре има безпокойство, неприятности, затруднения. Не, дете, никога не съм била аз, но аз постоянно наглеждах вашите работници, които разбиваха и чупеха моята къща и понякога унищожаваха всичко. На моменти сърце не ми даваше да гледам, така че си отивах и ги оставях да продължават. Вие доволни ли сте от работата им, а, господарке Дженифър… Джени?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Радуга в небе
Радуга в небе

Произведения выдающегося английского писателя Дэвида Герберта Лоуренса — романы, повести, путевые очерки и эссе — составляют неотъемлемую часть литературы XX века. В настоящее собрание сочинений включены как всемирно известные романы, так и издающиеся впервые на русском языке. В четвертый том вошел роман «Радуга в небе», который публикуется в новом переводе. Осознать степень подлинного новаторства «Радуги» соотечественникам Д. Г. Лоуренса довелось лишь спустя десятилетия. Упорное неприятие романа британской критикой смог поколебать лишь Фрэнк Реймонд Ливис, напечатавший в середине века ряд содержательных статей о «Радуге» на страницах литературного журнала «Скрутини»; позднее это произведение заняло видное место в его монографии «Д. Г. Лоуренс-романист». На рубеже 1900-х по обе стороны Атлантики происходит знаменательная переоценка романа; в 1970−1980-е годы «Радугу», наряду с ее тематическим продолжением — романом «Влюбленные женщины», единодушно признают шедевром лоуренсовской прозы.

Дэвид Герберт Лоуренс

Классическая проза / Проза