Тамзин

Исках да се върна там още на другия ден, след като се прибрах от училище, но не го направих. Не защото тя ще има нещо против; по-скоро имах нужда от известно време да повярвам, да възприема това, което съм видяла, този, с когото съм говорила…, а също и къде съм била. Понеже в онази малка тайна стаичка горе, която баща й построил за скривалище на свещениците от англиканската църква… там горе на моменти ми се струваше, че фермата Стауърхед току-що е построена, току-що са засети първите култури, а Роджър Уилоби стои пред къщата и ругае съседите си, задето са превърнали почти всичко в пасбища, а ние с Тамзин се кискаме, докато обсъждаме кого бихме искали да скрием там, горе…, но в никакъв случай някакви свещеници. Все така ми се струваше дни наред, три или четири седмици, — след като слязох обратно долу. Беше като морска болест — не бях съвсем сигурна в кое време се намирам. Джулиан го забеляза, но не знаеше какво ми е. Както и аз самата.

Междувременно наближаваше краят на учебната година, Джулиан постоянно се влачеше подире ми, когато помагахме във фермата, Мийна имаше нещо като дистанционна връзка с Кристофър Херидж, който пееше в смесения хор от ученици от девическото и от мъжкото училище в Шерборн. Като казвам „дистанционна“, имам предвид, че те най-вече се гледаха през гора от глави, практикабли и цигулки и „изпяваха“ душите си. Беше много романтично и обречено, защото каквото и да има семейството на Крис против връзката му с едно индийско момиче, то ще е нищо, детска игричка, дреболия в сравнение с това, което щяха да направят господин и госпожа Чари, ако дъщеря им заведеше някой английски младеж на вечеря вкъщи. Затова Мийна плачеше много — като се срещнеха с Крис, той се държеше адски официално — и ние висяхме с часове на телефона, за да се правя аз на велика утешителка. Наистина се опитвах, защото изведнъж започнах бясно да ревнувам от Крис — знаех го и исках по някакъв начин да се реванширам на Мийна за това. Тогава имаше дни, когато не можех да се държа като човек. От време на време все още ми се случва.

Запазих Тамзин за себе си — дори донякъде далеч от себе си, защото като си легнех вечер, полагах усилия изобщо да не мисля за нея. А всъщност си легнах в леглото и се чудех за какво ли мисли тя в този момент, докато си седи на стола и гледа как луната изгрява, без да знае и без да се притеснява дали е днешната, утрешната луна или пък отпреди сто години. Обикновено нощем господин Котак спеше в леглото ми, но когато го нямаше, бях сигурна, че е някъде навън с госпожица Софая Браун и тя му показва всички стари тайни места във фермата Стауърхед. И всеки път все ми се струваше, че Тамзин никога не е имала намерение наистина да дойде, да ме намери и да ми покаже разни неща, а просто се е държала учтиво, както учат дамите да се държат на шестнайсет-седемнайсет години. Вероятно тя самата беше навън с котките и никой от тях не би си губил времето с мен. В такива моменти изхлипвах жално и заспивах.

Бях готова за пълен крах, когато излязоха резултатите от изпитите, затова те всъщност не ми се сториха чак толкова лоши. Благодарение на Джулиан взех математиката на косъм; благодарение на Мийна се справих по-добре с естествените науки. Обаче бях трагедия по испански, макар че имах най-добро произношение от всички — че аз дори не разбирам английските времена като минало предварително и минало несвършено. За сметка на това направо изядох литературата и световната история — бях почти толкова добра, колкото Мийна, а тук тя беше отличник. Не бях добре по физическо. Но, общо взето, можеше и да е по-зле.

Все още не обръщах особено внимание на Стауърхед въпреки мърморенето на Джулиан, но посевите растяха добре почти навсякъде, накъдето погледнеш, затова реших, че фермата вече се е съживила. Но Евън изобщо не беше доволен. Нощем го чувах да повтаря на Сали постоянно едно и също:

— Знаех си аз, че не става така, още от самото начало. Опитвах се да впечатля семейство Ловел и се перчех, просто се перчех след всички онези приказки да не очакват чудеса. Трябваше да продължа и да направя онова, което смятах, че трябва да се направи най-напред. Но тогава сигурно Ловел биха се отказали, а мен ме беше страх да не изпусна ситуацията още преди изобщо да съм започнал. Но го знаех, Сали.

Обикновено тогава изключвах — наистина не обичам да подслушвам. Освен това не бързах да си изяснявам нещата със Стауърхед, макар да трябваше да живея там. Затова нямах представа за какво се безпокои Евън и успявах да не предизвиквам Сали да ми разказва, което тя би сторила веднага. Оцелях след английската зима и една година в английско училище. Имах си котката, завъдих си най-добра приятелка и — да не повярваш — малко братче. Бях срещнала богарт, познавах призрак. В Дорсет или не, но лятото идваше.