Тамзин

Някъде в средата на юни имаше една наистина гореща лятна нощ. В Дорсет няма кой знае колко горещи нощи какъвто и да е бил денят. След залез температурата пада бързо, а въздухът става влажен дори когато не е валяло. Това е заради Бристълския канал — в Дорсет изобщо не можеш да се отървеш от канала, колкото и да си далеч от него. Не че е неприятно, но просто никога няма истинско лято.

Но тази вечер си беше направо като смрадливия, лепкав, останал без въздух асфалтов Ню Йорк. Усещах дрехите си като залепени за мен. Всички бяха скапани, дори и Сали, която може да изглежда като сочна маруля дори и в най-лошото време. Докато си легне, Джулиан беше като настръхнал таралеж и само фучеше. Тони пък само правеше лимонада след лимонада и сам изпиваше толкова много, че направо можеше да се види как тя се изпарява от порите му като мъгла. Господин Котак беше полегнал на една страна с изпънати назад лапи като куче и изглеждаше малък и влажен. Когато седнах до него да го погаля, той се изтърколи далеч от мен, така че повече не си направих този труд. Беше адски горещо дори и за това.

Накрая станах и излязох да се поразходя сама недалеч от Имението. Чувствах се като господин Котак — беше твърде горещо да търпиш наоколо хора. Луната още не беше изгряла. Стоях под едно дърво, чиито листа не помръдваха, и се вслушвах в пълната тишина, която беше най-странното нещо. Вече казах, че на село е шумно, след като веднъж си се научил да слушаш, но една абсолютно тиха селска нощ е страшна по особен начин. Не се чуват насекоми, нито жаби и бухали; нито някое проскърцване, тупване или далечен тропот — никой от онези безименни нощни шумове, с които свикваш, когато живееш във ферма. А тишината расте и расте и сама се превръща в звук, докато заприлича на някой от онези пневматични чукове на Западна осемдесет и трета улица, и единственото, което ти се иска, е това да спре. И всеки момент нещо да прелети, да изпука, да се раззине широко и ти да не можеш да кажеш какво е то. Нещо такова.

Тамзин се приближи до мен откъм дърветата. Не бях забелязала в тайната стаичка, но отвън в мрака около нея сякаш имаше слабо сияние — зелено-лилаво, както понякога свети морската вода нощем. После изведнъж го виждаш как изчезва и първо си мислиш, че са светулки. Госпожица Софая Браун го нямаше. Не знам дали го имат всички хора призраци, но го имаха поне тримата, които познавах.

— Добра ти вечер, господарке Джени — поздрави тя. — Виж, запомнила съм името ти. — Навън носеше друга рокля, пухкава по краищата, с нещо почти като турнюр отзад. Не ми хареса толкова, колкото първата. В косата й над ушите имаше панделки — изглеждаха симпатично. Тамзин направи реверанс, аз й отговорих по същия начин — по къси панталонки изглеждаше направо комично.

— Не знаех, че напускаш къщата — казах аз. — Стаята си. Беше различно да разговарям с нея навън: тя изглеждаше по-жива, ако тази дума има някакъв смисъл, дори е опасна по някакъв начин.

Когато ми се усмихна, разбрах, че ме помни — точно като панделките в косата й.

— О, аз мога да отида, където поискам, затова оставам в границите на Стауърхед. — Отблизо, така просветваща под тези стари дървета, приличаше на красива нощна пеперуда. Но какво е свободата на затвора?

В гласа й се усещаше някаква сладка горчивина, каквато ми беше непонятна.

— Не знаех, че можеш да изпитваш такова нещо към… Искам да кажа, това е твоят дом. — Звучах като Джулиан.

— Да, така е. И ще бъде така, докато го има — и след това. Тамзин ме прегърна през рамо — за първи път изобщо ме докосваше. Не усетих нищо, но се взирах в пръстите й върху кожата ми така, както хората гледат новородените бебета „О, я вижте какви сладки малки пръстчета, о, миличкото, какви са му хубави крачетата!“ — Но, Джени, не напускаме ли всички ние дома си, когато дойде време да си намерим друг дом? Вместо бащиния дом дома на съпруга — нали така? И след това и трети — постоянният дом, където най-после пак ще се срещнем. Всички, всички… с изключение на тези, които са вързани, впримчени, отделени завинаги от подобна радост. — Луната тъкмо вече се показваше и видях как ръката й стисна моята, но не усетих нищо.

— Не знам какво искаш да кажеш. Съжалявам. — И наистина съжалявах, защото тя ми говореше така, сякаш бяхме връстнички, дори принадлежахме на едно и също време, имахме еднакъв опит, еднакви разбирания. Можех само да й напомня, че съм на тринайсет, че съм от Ню Йорк и не знам за какво, по дяволите, говори тя; и се мразех за това. Вече очаквах тя да изчезне веднага — забрави ме завинаги — като някое от онези хубави момичета в „Гейнър“ и никога не бих я обвинила за това.

Но Тамзин… Тамзин само ме погледна с толкова жалост във въображаемите си очи, каквато никога не съм виждала в живота си, нито преди, нито след това.