Тамзин

— Джени, единственото важно е, че него го няма. Думите са ми скъпи и за него няма да произнеса нито една повече. Черното куче греши, твоят богарт греши — бъди много благодарна и вече край.

И аз мълчах през останалата част от пътя, докато светлините на Имението не се мярнаха между клоните на буковите дървета. Изглеждаха много, много далечни, макар в действителност да не беше така. Мисля, че тогава за първи път ме обзе лека носталгия по място, различно от Западна осемдесет и трета улица и „Кълъмбъс Авеню“, дори по хората, които бяха откъснали тази Западна осемдесет и трета от мен. Не беше лесно, нито приятно да преглътна такова едно чувство.

Тамзин спря, преди да стигнем до дърветата, и протегна ръка пред мен. За момент си помислих, че Черното куче отново е тук, но то изобщо не издаваше звуци, а под дърветата бяха нападали много сухи листа, за да може едно голямо животно да се движи тихо. Тамзин ми прошепна:

— Спри. — После продължи по-високо: — Да не си ме забравил толкова бързо, стари приятелю? Не, нали?

Отпред чухме дрезгаво сумтене и после силен трясък в шубрака; зад дърветата изчезна нещо по-тъмно от нощта. Беше колкото Черното куче, даже по-голямо. Не разбрах дали тичаше на два или на четири крака. Веднъж се обърна да погледне към нас, очите му бяха като злато. Тамзин меко промълви:

— Жалко.

— Защо жалко? Какво беше това?

Тя се престори, че не ме е чула. Правеше го често, когато не искаше да отговори на някой въпрос — точно както аз постъпвах със Сали.

— Видя ли, една разходка из фермата Стауърхед в твоята приятна компания и толкова същества, които не съм виждала от смъртта на баща ми, ме чакаха да ме поздравят. Не само тези двете, но и други, други… Мисля, че за мен беше истински късмет да дойдеш и да ме намериш и да се наречеш господарката Джени. — Тя посегна да разроши косата ми. И днес бих се заклела, че усетих как един лек нощен повей охлади потния ми врат. Знам, че трябва да е било съвпадение. Не казвам, че не е така.

— Какви други? — Никакъв шанс да чуя отговор.

— Дете, ще се разделим тук, нали? Майка ти ще те чака, а аз… има неща, които твърде дълго съм отлагала. Върви по пътеката и тя ще те отведе вкъщи, преди да успееш да произнесеш цялото ми име — Тамзин Елспет Катрин Мария Дюбоа Уилоби. Пак ще дойда за теб.

Дори да бях толкова близо до Имението, пак не ми се искаше да остана сама в нощта, която ставаше пренаселена като Западна осемдесет и трета улица. Но нямах избор — Тамзин изчезна с последната си дума. Тръгнах към къщи, като много често поглеждах през рамо. Сали се опита да се разкрещи, че ме е нямало толкова време, но и за това беше твърде горещо. Джулиан беше още буден, нервен и нещастен, затова му почетох книжка, докато заспи. Взех книгата да се приспивам с нея, защото си мислех, че няма да мога да заспя, но заспах и цяла нощ сънувах Черното куче.

Четиринайсет

За мен нощите вече не бяха същите.

Никога няма да разбера как нощното бродене с мен из фермата Стауърхед стана навик на Тамзин — ако призраците изобщо имат навици. Тя ме чакаше до южния обор или под ореха зад мандрата през две-три вечери. Понякога бяхме като две старици на обичайната им разходка, която правят вече години наред. Но за мен всеки път беше като първи — дори и за нея да беше така, аз никога не смятах срещите ни за уговорени. Тамзин всеки момент можеше както да забрави за мен, така и да дойде и да ме намери. Затова когато ми замиришеше на ванилия и я видех да просветва нежно в здрача и да ми се усмихва (тя никога не се появяваше от нищото, както правят призраците във филмите), всичко в мен подскачаше в готовност, както щурците изскачат от тревата. Вероятно един ден ще изпитвам нещо подобно към някой мъж, но той още не се е появил.

Тамзин и аз бяхме единствените, които знаехме какво става около Имението и фермата след падането на нощта. Искам да кажа, Джулиан видя богарт, Сали винаги си имаше своите подозрения, но никой не знаеше — дори и след всичко случило се. Сега е около десет часа вечерта, аз седя и пиша в музикалната стая на Сали, която тя подло превърна в най-уютното място в цялата къща. Тони танцува в Единбург, Джулиан е излязъл с най-новата си приятелка, а Сали и Евън са в северния обор с мадам Каролайн Ламб, която тази вечер трябва да роди и има нужда от компания. Типична селска вечер в Дорсет. Не се случва нищо, което да не е било известно на Томас Харди.

И ако просто стана, отида до входната врата, отворя я и погледна навън — към двора, двата обора, мандрата, краварника и работилницата… там навън в мрака се движат създания, които обикалят наоколо още преди Имението да е било построено, бих казала, още преди изобщо да е имало хора в Дорсет. Виждала съм ги. Говорила съм с тях, бягала съм от тях, а две от тях като че ли спасиха живота ми и може би повече от моя живот. Можеш да обиколиш Дорсет от Кранбърн до Чармът, от Джилингам до Портланд — и те пак ще са тук след падането на нощта. Зная го със сигурност.