Тамзин

Смешното е, че преди да дойдем тук, фермата Стауърхед е била на път почти да бъде обявена за ООНИ (обект на особен научен интерес) заради един конкретен вид полевка, която не се срещала никъде другаде освен в тази част на западен Дорсет. Което би означавало край на Стауърхед — не можеш да упражняваш земеделие в ООНИ, — но понеже няма страна в света, която наистина да защитава ендемитите, всичко беше наред. Нищо, което живее в нашата земя, не се смята за застрашен вид.

Тъй като никога не бях сигурна кога ще се появи Тамзин, трябваше да следвам интуицията си, която, вярна или не, ми погоди няколко лоши номера. Един път всички се бяхме натъпкали в колата да ходим на кино в Йовил, а аз се отказах в последната минута — буквално скочих в движение на излизане от фермата, — защото изведнъж просто разбрах, че Тамзин ме чака. Този път наистина беше така, но трябваха безброй обяснения, когато другите се върнаха вкъщи. Когато излизах вечер навън — „да се поразкърша“, „да си проясня главата“ или каквито там обяснения давах, — винаги трябваше да се разправям, от една страна, с Джулиан, който искаше да идва с мен, а, от друга, със Сали, която никога не заспиваше, преди да се увери, че съм се прибрала. Веднъж говорех с Мийна по телефона и видях леко потрепване на прозореца, което трябваше да е Тамзин, и просто затворих на Мийна, за да изтичам навън. Оказа се обаче само една птица — козодой или нещо подобно, — затова пак звъннах на Мийна да й се извиня. Никога повече не й затворих телефона — дори и когато се появяваше Тамзин.

По време на тези разходки обикаляхме фермата Стауърхед с Тамзин, а понякога и с котките, които се гонеха направо в краката ни и после изчезваха. Тамзин просто се носеше до мен като пухче от глухарче, като балонче, което сме изпуснали. Най-удивителното беше, че тя наистина помни всяка нива, всяка култура. Например казваше:

— А, върнали сте на тази ливада райграса. Баща ми постоянно се опитваше да отглежда френски треви — люцерна и всякакви такива.

Или:

— Кълна се, Джени, вие копаете превъзходни кладенци днес. Ние нямахме такива тръби и канали, нито такива помпи, а само прости изкопи и канавки, пълни с камъни и храсти. О, да можеше баща ми да види тези тръби! — И тя сякаш въздъхваше и продължавахме нататък. Жива или мъртва, Тамзин Уилоби си беше наистина селско момиче.

Овцете изобщо не я забелязваха, когато пресичахме долното пасище (те дори не забелязват, че са овце), но обикновено успяваше да изплаши колито Албърт. Иначе вниманието му не би привлякло нищо освен лисици, заплашващи малките агънца, но когато минавахме с Тамзин покрай него, той вдигаше глава към нас, забиваше предни лапи в земята и започваше да лае френетично, докато не загубеше гласа си. А това плашеше овцете, така че спряхме да ходим натам.

Тя искаше да знае всичко за мен, за Сали и Евън и за момчетата — дори и за Норис и за семейство Ловел. Особено за Ловел. Беше наясно, че семейството й вече не притежава фермата, но нямаше представа в чии ръце е била тя и какви промени са настъпили през последните петдесет години. Обясних й, каквото можах, а то не беше много. Тамзин разбираше повечето неща, ала когато започнах да говоря за XX век, загуби интерес. Мина доста време, докато схвана, че при всичките пари на баща й тя никога не е напускала Дорсет с изключение на две почивки в Бат; при цялото й образование за нея нямаше друг свят освен Дорсет и наистина я интересуваше само колко се е променил той. Говореше сякаш на себе си:

— Джени, Джени, какво да търся на това място, където съм… спряла…, когато в дългите си сънища сънувам само онова, което е било? Имам нужда да знам какво е, трябва да знам, ако завинаги ще… — и после не проговори дълго време.

Казвах й, че хълмовете все още са тук и пеперудите, и дивите цветя, и вечерната мъгла, идваща от Канала. Говорех за малките мрачни долини като тази, където Джулиан си заклещи крака в потока, за обори и бараки, които би трябвало да разпознае, за ферми, където бях виждала да впрягат коне във вършачки, толкова стари, че сигурно Томас Харди е бил там, когато са ги докарали. Подробно описвах времето, когато с Мийна видяхме в гората един човек, който ограждаше с плет пасището на овцете, като огъваше лескови клони и си пееше под носа. Но никога не споменах и дума за разораните целини, замърсяването на въздуха и жилищното строителство по хълмовете. Защо да го правя?

— Ако можех да се отърва от тези мои окови — все повтаряше тя. — Ако можех веднъж да се разходя из моя Дорсет, само един път, преди да премина в… където трябва да се намирам. Макар да ми е скъп и още да ме държи, Стауърхед вече не е моят дом, нито е бил, откакто Едрик…

Тук тя спираше всеки път, като прескачаща плоча. И да я питах пак и пак кой е Едрик, Тамзин или нямаше да отговори, или сменяше изцяло темата и ми разказваше как майка й правела сладко от рози или как баща й отглеждал пчели.