Тамзин

— Той ми казваше: „Кати — така ми викаше на галено, — Кати, момиче, ако един мъж има нужда от утешение, ако трябва да си отдъхне след всекидневните тревоги и усилия, остави го да погледа тези създания, докато се трудят. Там има милост за теб, пълно опрощаване на всички грехове, на всички скърби.“ Още си мисля за него, Джени, и ми е толкова тъжно, че пчелите вече ги няма.

Може би това беше нейният начин да ме накара да не задавам повече въпроси за Едрик — или за Другия. Призраците не могат да плачат, но аз бях готова да ревна всеки път, когато тя си спомняше някоя дреболия отпреди триста години. Колкото повече време прекарвахме заедно, толкова повече неща си спомняше, а и самата тя ставаше по-лесно и по-ясно видима. Баща й казвал на майка й „Маги“, съкратено от Маргарет, а насаме двете го наричали фучащия Роджър Уилоби, великия романтик или „сър Суетното конте“ — по името на някакъв герой от някаква пиеса. Любимият й кон била кобилата на име Грация, любимият й аромат — на лавандула, която майка й садяла навсякъде пред Имението. Разбира се, лавандулата отдавна вече я няма, както и всички от семейство Уилоби, както и пчелните кошери на баща й.

Имала по-голяма сестра, която починала по време на голямата чумна епидемия — същата тая епидемия, за която трябваше да учим по история на Британия…

— … и изобщо не знам как пропуснах да се разболея, Джени, защото винаги спяхме заедно. Името й беше Мария, затова го включих веднага в моето собствено име — мислех си, че мама ще е по-малко нещастна. Но тя ужасно се разсърди и ме наби, което иначе никога не е правила, и ме закле никога повече да не използвам името на сестра ми. Но аз все пак го запазих. — Този път ми се стори, че си е спомнила за сълзите.

Знаех, че тя търси някого, с когото много искаше да ме запознае. Мислех, че е онзи стар неин приятел, който беше изчезнал зад буковите дървета на два или на четири крака — онзи със златните очи. Попитах я, но тя никога не би ми отговорила.

Когато и да минехме покрай дъбове — особено покрай Стоакровата гора на Джулиан, — тя пак ме предупреждаваше за дъба.

— Тази гора е изкоренявана три пъти, Джени, въпреки че тези тук изглеждат съвсем млади. Два пъти преди мен и после още веднъж, но всеки път от пъновете необичайно бързо израстват филизи. Старците по тези краища казват „Малкият народ се крие в дъбовете“, а в три пъти изкоренявана дъбова гора живеят Дъбовите хора. Никога, Джени, никога не стъпвай под дъб след залез слънце — и ме караше да й обещавам това отново и отново.

Ето защо, когато за първи път видях Били Блин, подскочих на два метра от земята. Той не беше в някоя дъбова горичка, а стоеше на едно буре в северния обор. Беше на ръст приблизително колкото богарта, но по-слаб и не толкова плещест. Носеше нещо подобно на старовремски костюм с патладжанено жабо и подходяща жилетка. Слава богу, без шапка. Не мисля, че бих понесла и шапка. Седеше с кръстосани глезени, едната ръка в джоба, другата — опряна на стената като мини Джими Кагни, вечния любимец на Сали. Само че така, както косо падаше лунната светлина през прозореца зад него, повече приличаше на един английски актьор, който играеше ролята на Дългия Джон Силвър в оня стар филм на Дисни. Точно така, Робърт Нютън.

Тамзин ни запозна много официално, сякаш се бяхме срещнали на парти или на вечеря.

— Джени, това е Били Блин. Били Блин, имам честта да ти представя господарката Дженифър Глукстейн. — Почти нямах нищо против името Дженифър, когато тя го произнесе.

Досега вече бях поупражнила доста реверанси, така че му направих един дълбок реверанс, а той сложи ръка на корема си и се поклони. После се изправи бързо.

— Не трябва да носиш косата си така опъната назад, дете не ти отива, не ти отива. Вслушай се в съвета ми и я среши напред.

Имаше дорсетски акцент, но не онзи стар дорсетски, на който говореше богартът. Можеха да се чуят „з“-тата, а „ай“ сякаш искаше да излезе като „ой“, но изобщо не се затруднявах да го разбирам. Проблемът ми беше цялата картинка — един висок две стъпки Робърт Нютън да ми казва как да си реша косата.

— Вижте, господин Били Блин, наистина оценявам интереса ви… — започнах аз.

При тези думи той стана абсолютно розов. Изопна се, колкото позволяваше ръстът му, и се разкрещя, тропайки с крак:

— Аз нее съм гоозподин Били Блин! Викай ми Били Блин точно като нея, ето как трябва да ми викаш! Аз съм самият Били Блин!

Отстъпих крачка назад — той беше толкова ядосан, — но Тамзин се намеси веднага:

— Били Блин, тя е толкова млада и не искаше да те обиди. Самата аз бях такава, когато се срещнахме за първи път, помниш ли?

Това го поуспокои, той си върза жабото и си пооправи жилетката.

— Да, помня. Ти беше не по-голяма от Били Блин, а маниерите ти не бяха по-добри от тези на таралеж. — Сега той цял излъчваше носталгия, в очите му блеснаха истински сълзи. Пак ми се поклони.

— Моля за извинение, господарке Дженифър…

— Джени…