Тамзин

Приятно му беше, че си говорим, и това беше лесният начин да не му давам възможност да задава въпроси за нощните ми разходки из фермата. Чувствах се малко виновна, а още по-виновна бях заради това, че не казах на никого какво точно стана с богарта. Евън ми разказа историята за едно йоркширско семейство, което напуснало фермата си, за да се отърве от един богарт, но скоро открили, че са го взели със себе си на новото място. А аз си мислех за Тамзин и пак си блъсках главата кой е Едрик и какво знаят и Черното куче, и Били Блин, което ние не знаем. И къде би трябвало да се намира Тамзин, а не тук, където аз исках да бъде.

Все същото. Чувствах се толкова виновна, че преди да стигнем до Имението, попитах Евън:

— А какво всъщност не е наред с фермата? Чувам ви да си говорите със Сали, но не разбирам. Доколкото аз виждам, всичко изглежда страхотно.

Евън спря насред пътя поразен. Мисля, че нямаше да е по-учуден, ако до него се бе приближила Тамзин и се бе опитала да си изпроси една цигара. Той пак си разроши косата, въздъхна, огледа се колебливо наоколо и най-сетне каза:

— Джени, хората са обработвали тази земя повече от триста години и почвата е изтощена и съсипана. Сега е неплодородна липсва й азот, а това, което й даваме, е гаден поток от химически торове. През последната година продължих да следвам този начин на земеделие, защото семейство Ловел го очакваха — и защото земята буквално се е пристрастила към него. Може сега да ти изглежда добре, но реколтата е едва на половината от това, което трябва да бъде, догодина ще е още по-слаба, по-догодина — съвсем ще намалее. Вината е моя и аз знам какво трябва да направя. Но ме е страх да го направя.

Вече бяхме стигнали до къщата и Евън влезе вътре, без да ми каже повече нито дума. Почаках малко отвън с надеждата набързо да видя Тамзин. Но тя не се появи и аз се прибрах да спя и вместо нея да почакам господин Котак. Ала и него го нямаше. Дълго лежах будна, прегърнала смешната стара горила на Джулиан, с глава, пълна с прекалено много неща, за да успея да помисля поне върху едно от тях. В този момент бих се зарадвала дори на гадните тънички гласчета в банята ми — просто за разнообразие.

По някое време трябва да съм заспала, защото ме събуди господин Котак, който се беше вкопчил в битка с някого навън. Познавам звуците, които издава в такива случаи: ниски и зли като трион, режещ кост. Подадох глава от прозореца и му извиках да се качва горе и той се появи след миг, а съперникът, когото не можах да видя ясно, изчезна под джипа на Евън. Господин Котак дишаше тежко, очите му бяха червени като на Черното куче. По гърдите му имаше кръв. Посегнах да го огледам, но той се дръпна и седна да си ближе раната, като продължаваше да ръмжи. И все още го правеше, когато пак заспивах.

На сутринта беше добре, спокоен и хитър както винаги, въпреки че пак не ми позволи да погледна драскотината на гърдите му. Влязох в банята и се заех с косата си — опитвах се да преценя с каква прическа изглеждам най-добре. Повиках Джулиан да ми помогне да преместим леглото.

Петнайсет

След две седмици Кристофър Херидж каза на Миша, че семейството му заминава за Африка през септември. Мийна плака повече от друг път, а аз се чувствах ужасно, защото знаех и може би трябваше да намеря начин поне да й загатна, за да смекча удара. Но не й бях казала нищо, защото Евън ме предупреди, че Били Блин не винаги казва истината. Хайде още тайни.

Известно време след онази нощ не се виждах с Тамзин. Всяка вечер си намирах някаква причина да отида на местата, където обикновено се срещахме, но нея я нямаше. Веднъж се качих на третия етаж и може би половин час ходех напред-назад пред тайната врата. Можех да я отворя и да вляза, но не го сторих. Сега ми е трудно да обясня защо. По-голямата част от моето същество усещаше отсъствието на Тамзин по начин, по който никой не ми беше липсвал — нито Марта и Джейк, когато започнах училище тук, нито дори господин Котак, докато беше под карантина, но имаше една мъничка част от мен, която беше съвсем изплашена, защото всичко това ставаше твърде значимо и аз го знаех. Една нощ сънувах онова златнооко създание, което Тамзин нарече „стар приятел“, а друга нощ — Другия. Тя ми беше казала, че него го няма, изчезнал е, но според съня ми не беше така. Бях се върнала пред стаята й и този път отворих вратата, а той чакаше, седнал на стола й. Не видях лицето му, но беше той.