Тамзин

Сега то вдигна глава и видях очите му. Бяха златни като изгряваща луна, преди да намалее и избледнее. Имаха дълги хоризонтални зеници като козела на Уилф и бяха твърде големи за това космато, издължено лице. Но не можех да откъсна поглед от тези очи. Те ме накараха да се приближа стъпка след стъпка, — докато накрая прокарах ръка през тази пълна с тръни грива и бях готова да го яхна. Знаех какво е, помнех думите на Евън: „прекрасно черно пони, абсолютно черно, което те кани да се метнеш отгоре му и да пояздиш“, но не можех да откъсна поглед. То леко изсумтя и загриза ръкава ми като истински кон.

Чух Тамзин, преди да я видя.

— О, не! — гласът й прозвуча като тромпет, все едно призрачен или не. — Това няма да стане! Махни се от него, Джени!

Големите жълти очи ме пуснаха и отстъпвайки назад, се спънах и едва не паднах. Тамзин профуча покрай мен, сякаш я бе подгонил ураган, и просветна между мен и черното пони — толкова ясна и плътна, каквато никога не я бях виждала, дори на дневна светлина — толкова беше ядосана.

— Измамник, лъжец, негодник! Как се осмеляваш да заплашваш моята приятелка?! След като си ни виждал заедно, след като няколко пъти съм те викала да те запозная с нея…

И черното пони проговори:

— Аз никога не идвам, когато ме викат. Това го знаеш. Гласът му беше дълбок и равен — изобщо не приличаше на цвилене, — но устата му изобщо не се движеше. Нямаше никакво съмнение обаче, че точно то говори. Този глас идеално пасваше на тези очи — същите очи, които бях сънувала първите нощи във фермата Стауърхед; пасваше на начина, по който си държеше главата, леко извита от врата, по който ни гледаше и по който аз отвръщах на погледа му с някакъв странен спокоен страх. Никой не би могъл да го разбере. Знаех какво беше и че е опасно — далеч по-опасно от богарта, Били Блин или гласовете зад ваната. Но не се боях от него. Трябваше, но не се боях.

Тамзин продължаваше да кипи, все тъй яростно.

— Когато се запознах с теб, бях на нейните години, но ти никога не би се осмелил да направиш с мен това, което смяташе да направиш с нея. Тогава ти беше мил с децата, пуук.

— Никога не съм бил мил с никого — отговори й черното пони. — Аз съм си аз и правя това, което ми харесва. И ти го знаеш, Тамзин Уилоби. — Но все пак леко сведе глава пред нея и тя протегна ръка да го докосне — само за миг, — преди да си спомни, че не може. — Не съм скърбял, че те нямаше. Не мога. Но ми харесва, че пак те виждам.

Тя нямаше да се откаже толкова лесно.

— Да, добре, обаче на мен не ми харесва да открия, че се опитваш да примамиш господарката Джени да те яхне и да я хвърлиш някъде, на мили далеч от дома. Тя ми е приятелка, както беше и ти — дори повече, — а втори път ще я подмамиш толкова, колкото и мен, или ще отговаряш за това. Нарича се Джени Глукстейн. — Тя се извърна да ме погледне, едната й ръка — широко разперена; светеше ярко като прекрасните искри, подскачащи нагоре към комина. — Джени, това създание е пуук. Не обръщай внимание на формата му, защото то не се разпорежда със себе си, нито има душа. Винаги се пази от него, никога не му се доверявай, но когато вятърът духа в правилната посока, от него има полза. — И тя пак се обърна към черното пони: — Кажи честно ли те представих, а?

— Съвсем. — Черното пони си пасеше тревата, без да поглежда към никоя от нас, и дори не вдигна глава, когато произнесе: — Виждам те, Джени Глукстейн. — И нищо повече.

— Ела — каза ми Тамзин. Исках да остана и да поговоря с пуука или просто да си поседя тук и да го погледам по-дълго, но не биваше да споря с Тамзин в това й настроение. Тя се отдалечи от мен, без да поглежда назад, и аз я последвах през долините. Обърнах се веднъж, но сенките около разрушената колиба се бяха удължили доста и не можах да видя черното пони.

— Евън ми разказа за пуука. — Казах го, когато настигнах Тамзин. — Мислех, че е просто легенда. — Тамзин все така мълчеше. — Той наистина ли щеше да ме нарани?

— За бога, кой може да знае какво би направил пуукът? — отговорът на Тамзин прозвуча толкова остро и припряно, че буквално замръзнах насред крачка, толкова изненадана, колкото когато чух понито да ми говори. Макар да вървях зад нея, тя веднага усети и спря. Обгърна ме с ръце — нещо, което не беше правила преди. Усетих лек полъх на ванилия по кожата и в косата.

— Най-скъпа Джени, прости ми, прости ми. Бях толкова уплашена, колкото не съм била, откакто…, откакто бях толкова уплашена за друг — много отдавна, когато бях на твоята възраст. Гневът ми не беше насочен към теб, а към мен самата — навремето знаех много по-добре какво е да наричащ един пуук приятел. — Тя се отдръпна и леко въздъхна. — Той не е ничий приятел — ничий, — но веднъж навремето се прояви като най-добрия ми приятел, когато наоколо нямаше никого. Сега вече можеш да му се довериш, Джени, защото той те познава толкова добре, колкото и мен. Само не забравяй, че никога няма да го опознаеш истински. Пуукът е загадка дори и за пуука, мисля.