Тамзин

Евън беше направил люлката с висока удобна облегалка. Задрямвах и се събуждах два пъти; втория път сънувах лош сън. В съня си бях в люлката и все още беше нощ, само че Имението беше много далеч, на хоризонта. Някой вървеше към мен бавно, лицето му — полускрито в сенките, полуосветено от лунната светлина. Опитах се да скоча и да избягам, но люлката се превърна в пуук, аз бях на гърба му и не можех да сляза. Другия се приближи плътно до пуука, яхна го зад мен и ме обгърна с дългите си ръце. Изпищях и Сали каза:

— Спокойно, дете, аз съм, аз. Изглеждаше толкова прекрасна.

Беше седнала до мен на люлката, главата ми беше на рамото й. Кожата ми беше студена, устата — пресъхнала, вратът ме болеше.

— Изглеждаше почти така, както когато беше малка, просто не можах да се въздържа да не те прегърна — продължаваше Сали.

Промърморих нещо и станах, опитвайки се да пригладя косата си. Луната беше високо в небето, което тук, не зная защо, винаги прави нощта по-тъмна. Сали ми каза, че Мийна е звъннала; щях да й се обадя утре. Постояхме още малко на люлката, без да си говорим, но Сали продължаваше да се гушка и да ме гледа, а начинът, по който те гледа Сали, трудно се издържа.

— Какво? Кажи го направо и да ходим да спим. Какво съм направила? — най-сетне проговорих аз.

Сали се възмути от дъното на душата си.

— Нищо… нищо не си направила… защо си толкова подозрителна? — Продължи още малко в този дух и после, за да не губи ценно време: — Само дето си станала такава… такава единачка напоследък. Разхождаш се все сама, не искаш Джулиан или някой друг да идва с теб. Чувствата на Джулиан са наистина наранени, не разбираш ли? А Мийна… Мийна също го е забелязала. Помоли ме да поговоря с теб последния път, когато звъня.

Почувствах се ужасно.

— Ще поговоря с нея — казах. — Ще направя нещо за Джулиан, ще поиграем на крокет или нещо такова. Просто тия дни имах нужда някак да поостана насаме със себе си. Да пообмисля някои неща.

Тя не попита веднага „Какви неща?“ — не, Сали е много по-спокойна, а и много по-хитра. Кимна и премълча. Но когато вече се канех да стана от люлката, пророни:

— Мога ли да ти помогна? Ако е нещо, за което бих могла евентуално… не знам… просто ми кажи, Джени. Ако мога.

Напоследък започвам да разбирам защо Евън се е влюбил в майка ми. И Норис също, ако става въпрос. Но тогава… какво, по дяволите, знаех тогава за любовта и за възрастните? Но и аз си имах моите велики моменти — наистина много редки — и този беше един от тях. Погледнах я, за да видя дали не е спряла упорито да се взира в мрака, забелязах едно изсъхнало листо в косата й, изядената от молци яка на сивата плетена жилетка, от която тя никога нямаше да се откаже; видях, че очите й са толкова големи, колкото на Тамзин, и още по-ярки на лунната светлина. Махнах листото, целунах я по бузата, хванах я за ръка и двете заедно се върнахме в къщата.

— Обичам онова дърво с люлката — каза тя. — Винаги ми се струва, че сякаш ме държи в ръце и аз съм на сигурно място, докато съм там.

— Този е последният от старите орехи — обясних й аз. — Били са една дузина. Посадил ги е Роджър Уилоби, когато се родила първата му дъщеря.

Сали отвори уста, затвори я отново и влезе вътре. Аз останах още малко на вратата — може би Тамзин да е още наблизо. Дори на лунната светлина и на светлината, идваща от прозорците на Имението, не виждах по-далеч от оборите — с изключение на грамадната стара пръскачка, която Евън бе накарал Уилф да изхвърли преди месец. Точно зад нея два златни блясъка можеха да са очите на пуука и много други неща. Тамзин ми беше казала, че сега имам приятели в нощта, и аз отидох да си легна, като отново и отново си го повтарях.

Шестнайсет

Няколко нощи по-късно, половин час след като си беше легнал, Джулиан дойде на пръсти в стаята ми и каза, че не можел да заспи. Ще му разкажа ли приказка? Сали и Евън бяха в Дорчестър на вечеря и кино (без деца, благодаря), а по онова време по-лесно бихте убедили господин Котак да ви разкаже приказка, отколкото Тони. Но Джулиан ми беше слабост, а освен това и му дължах внимание заради задоволителната оценка по математика и че ми даде миризливата си плюшена горила съвсем навреме. Накарах го първо да си легне и да ми обещае, че ще заспи след само една приказка. Става ли дума за дреболии, той е хитър като богарт, но като обещае нещо, го изпълнява.

От Сали и Норис знам много приказки; от Мийна знам дори индийски вълшебни приказки. Но тази нощ не се сещах за нищо и веднага разбрах защо. Умът ми така преливаше от света на сенките на Тамзин, че почти всяка нощ сънувах и нея, и пуука, и Другия. Затова не можех да превключа на вещици, принцеси и дракони — дори и заради Джулиан. И импулсивно направих нещо много тъпо дори от моя гледна точка.

— Добре — казах аз, когато той си легна. — Имало едно време едно момиче, което живеело във фермата Стауърхед — в същата къща, в която сега живеем ние. Казвала се Тамзин Уилоби.