Тамзин

За да спра да мисля постоянно за нея, започнах да помагам в Имението. Изчистих стаята си, без някой да ме е карал, после продължих със стаите на момчетата, което ги вбеси и двамата — особено Джулиан, защото паяците му бяха изчезнали. След това се писах доброволец при Сали за всяко нещо, което трябваше да се свърши — миех чинии, готвех, плевях малката й кухненска градинка, изхвърлях боклука, дори започнах да освежавам мухлясалите стари мебели или тичах с поръчки до Евън на полето, когато тя вече не издържаше и се чудеше как да се отърве от мен. Наистина успях да изнервя всички, включително господин Котак. Той също изчезваше по цял ден — може би с госпожица Софая Браун, но и нея не я бях виждала — или ме следваше навсякъде, като говореше саркастични неща на сиамски, което прави само когато наистина е вбесен или когато съм успяла да го изненадам. Господин Котак мрази изненадите.

Тони веднъж дойде да види какво става. Един следобед, докато простирах прането, застана пред мен и попита:

— Какво си направила?

Устата ми беше пълна с щипки, затова трябваше да измърморя:

— Пера ти дрехите, ако наистина искаш да знаеш. И старите ти потни клинове. — Тони репетира с клин, както Джулиан си играе, облечен с гащеризон.

— Много си добра — отбеляза Тони. — Напоследък си невероятно, неестествено, ненормално добра. Джулиан се държи по същия начин, когато е направил нещо ужасно, за което още никой не знае. Дай да се разберем, Джени.

Естествено, побеснях. От време на време Тони все още може да ме докара дотам, като надуши нещо абсолютно правилно, но го схване напълно погрешно. Обясних му, че не съм сгафила никъде, че наистина няма нищо и какво, по дяволите, знае той за нещата от живота и за въстанието на Монмаут — мисли ли, че старият Роджър Уилоби може да е участвал в него? В сравнение с Евън е по-трудно да накараш Тони да смени темата, но е възможно.

— Роджър Уилоби? Възможно е, но всъщност не ми се вярва. Той не е бил роден аристократ, но не е бил и дребен дорсетски йомен. Трябва да е бил наясно какви са Стюартите и вероятно просто е изчакал нещата да се уталожат. — Прокара пръсти през косата си също като Евън и след миг добави: Обзалагам се обаче, че някои от работниците му са тръгнали с Монмаут, горките момчета. Защо питаш?

— Просто от любопитство. — Тони ме погледна като господин Котак, когато в чинийката му има само суха котешка храна, а той е оставен сам. Продължих да си простирам прането и да си мисля за Тамзин. Колкото и да ми беше разказвала за себе си — за семейството, детството, фермата, чумната епидемия, дори за кобилата Грация, — имаше липсващи парчета. Понякога можех да ги усетя като форма, когато бяхме заедно, като празни места в нещата, които тя не ми казваше. Не знаех дали е била наблизо по време на въстанието или какво си е мислела за него. Или защо Били Блин я предупреди два пъти да си седи мирно и тихо. Или защо е трябвало да излиза навън в някаква бурна нощ, а после да се разболее и да умре. Не знаех кои въпроси трябва да й задам, нито пък на кои от тях не исках да чуя отговорите. Исках само да сме заедно.

В края на един юлски следобед излязох да се поразходя сама, защото бях кисела — това е една от думите, които Джулиан използва, когато е безпричинно нещастен. Майката на Мийна трябваше да я докара у нас за уикенда, но заради някакъв проблем в семейството тя се отказа в последния момент. Защото не бях сигурна дали някога пак ще видя Тамзин и изобщо не знаех къде, по дяволите, ми е котката, бях достатъчно кисела, за да осъзная, че от доста отдавна не съм била така. Което само ме вкисна още повече и ми стана още по-тъпо.

Има едно място, където и сега ходя, когато съм в такова настроение. В подножието на хълмовете, над пасбището на овцете, вляво от овчарника. Няма покрив, само една стена, няколко останали от основите камъни, няколко цепнатини в пода. Според Евън е на стотина години, не повече, но може със същия успех да е и от времето на Тамзин, никой не знае. Крия се там, седнала на пода с гръб, опрян на този остатък от стена, в очите ми слънце — или мъгла, все едно, — гледам пеперудите и се самосъжалявам. Голям кеф.

Учудих се, като видях черното пони да си пасе кротко наоколо. По дългия склон не бях виждала нищо по-голямо от заек (с изключение на овцете, то е ясно), но сега ето го — ниско и набито като понитата в Ню Форест и черно като господин Котак, почти пурпурно в сянката на стената. Нито седло, нито юзди, нито подкови, гривата и опашката — набити с бодли. Изобщо не вдигна глава, когато се приближих, като много се стараех да не го подплаша.

— Погледни се — гласът ми беше наистина съвсем тих, — ти си диво — истински див кон. Здравей.

Черното пони дори не помръдна уши.

— Ама си рошав. Имам една приятелка, казва се Мийна би си прекарала целия ден да те чеше и реши. Аз лично не бих се загрижила толкова, не си падам кой знае колко по коне. Я се поотмести малко, че искам да седна.