Тамзин

— Вслушай се в Страшния лов, Джени Глукстейн — пак рече пуукът. После се обърна и се метна през оня кръгъл тъмен прозорец, понесен от крила, които изглеждаха твърде големи, за да са си на мястото. Остави ме сама в стаята, която изобщо не миришеше на ванилия, докато Тамзин я нямаше.

Това беше зимата, през която научих много повече за танците на Тони, отколкото съм очаквала. Щом Тамзин прекарваше часове наред в студиото му, може би нямаше да ревнувам толкова, ако бях там с нея и поне се опитвах да разбера какво я влече натам. Тони не изпадна във възторг от желанието ми, макар вече да бях ходила в тъпото му студио и му бях позволила да изпробва стъпките си с мен, а и, общо взето, се държах много по-добре от собствения му брат. Можех да му кажа, че един призрак наблюдава как си обува клина и калците, които Сали му беше оплела, но не го направих. Отне известно време, но сключихме сделка. Обещах да мия пода, когато се налага, и абсолютно никога да не коментирам нищо, освен ако той не ме попита. И никога да не водя господин Котак със себе си.

Лично аз мисля, че той отдавна вече беше готов някой да го гледа как се упражнява. Би му харесало повече това да е някой, който разбира що за дивотии се опитва да прави. И Сали, и Евън обичат музиката, но дори Сали не знае много повече за танците от мен. Бедният Тони. Да работи сам в истински вакуум — няма с кого да танцува, няма с кого да поговори или да обмени мисли, съвсем от време на време има възможност да погледа истински танцьори… в крайна сметка трябваше да ме приеме за публика, най-добрата от множеството лоши. Може би.

Той не можеше да знае, че има и друга публика, по-добра от цялото му семейство, взето заедно. Първия път, когато наминах през студиото, докато той работеше, не видях Тамзин. (Казвам „наминах“, защото много упорито се опитвах всичко да изглежда случайно — нещо като промъкване през вратата, нали нямаш нищо против, и кротко сядане в единия ъгъл.) Можех да я усетя по миризмата, но мина известно време, преди да я различа, почти невидима в стола, който Тони използваше за някои от упражненията за разтягане. Тя беше само на няколко сантиметра от него — когато той опираше крак на стола, за да се навежда над него, всъщност стъпваше върху крака на Тамзин и върху подгъва на бялата й рокля, която определено приличаше на нощница, а в нея Тамзин изглеждаше като малко момиченце, втренчено в Тони, докато той допира чело до коляното си, после се изправя, след това го прави отново и отново. Обикновено, когато работи, той носи лента на челото си, но този ден я нямаше и потната му кестенява коса падаше над очите му. Веднъж-дваж Тамзин вдигна ръка, сякаш искаше да я отметне.

Трябваше ми малко време да привлека вниманието й, тя беше толкова погълната от движенията на Тони. А той не правеше нищо ефектно или драматично, а просто отделни упражнения — бавно полуобръщане тук, внезапно кратко затичване там или серия подскоци и после най-често поклащане на главата и мърморене; и правеше същото, но по друг начин. Не беше танцуване, а правене на танц, което е също толкова досадно, колкото отработването на каквото и да било, когато ти го правиш. Знам го, повярвайте ми.

Но Тамзин не можеше да откъсне очи от него, не можеше да спре да диша с него, ако можете да си го представите, като се има предвид, че тя не дишаше. Колкото повече гледаше, толкова повече се проясняваше, докато стана почти толкова различима, колкото и самият Тони; но той, погълнат от работата си, не я забелязваше. Използваше стола като център, около който да работи, първо се отдалечаваше, въртейки се, нещо като отскачане, после го хващаше и танцуваше с него държеше Тамзин в прегръдките си, макар да не знаеше. Не я виждаше, тя пък не виждаше мен и аз наистина не бях в състояние да преценя кого точно ревнувам.

Най-после Тамзин ме забеляза и дойде при мен в ъгъла, докато Тони продължаваше да танцува със стола. Тя вече не приличаше на момиченце, а по-скоро изглеждаше на моята възраст или на тази на Мийна — о, да, така беше, тя изглеждаше като Мийна, когато наблюдаваше как Крие Херидж играе мач. Каза, без да ме поглежда:

— О, Джени, какъв младеж е твоят брат — като исландски сокол, ако някога съм виждала такъв…

— Заварен брат. Знаеш, че не ми е истински брат — шепнех колкото мога по-тихо, но все пак Тони — с глава, отметната назад така, че почти опираше плещите му — се обади:

— Никакви коментари от галерията. Това е част от сделката.

— Ла, заварен брат тогава, какво от това? — Никога не бях виждала Тамзин толкова засегната. — Джени, аз нямах представа… никога не сме имали такава мода, когато аз… — Тони драскаше нещо в жълт бележник — имаше си собствен начин на танцова нотация, — а Тамзин го гледаше очарована, без изобщо да ми обръща внимание. — Как би се харесало на Едрик. — Тя го прошепна толкова тихо, че едва успях да я чуя. Едрик би свирил такава музика за такива танци.

— За бога, та той просто се упражнява. Слушай, трябва да поговоря с теб.