Тамзин

Тони се обърна и само ме посочи с пръст. Млъкнах и изчаках той отново да се изпоти — Тони никога няма спирка и сега е така, при все че танцува през цялото време. И после той каза:

— Това е, представлението свърши — и с хавлия около врата отиде да си вземе душ. Наистина си помислих, че Тамзин ще го последва и в банята, но тя излезе с мен навън.

Беше мек февруарски следобед, каквито има в Дорсет дори в средата на гадната дорсетска зима. Два такива дни един след друг и от калта започват да се подават малки зелено-бели неща; на мен винаги ми се иска да се разтичам насам-натам, да ги натиквам обратно и да им крещя: „Не се лъжете, останете си вътре, това е номер!“ И наистина винаги е така, но точно този беше ден, който хората наричат мек, а бризът се буташе в мен като мокрия нос на куче. Бялата рокля на Тамзни сякаш леко се развяваше, въпреки че всъщност нямаше как.

— Той всеки ден е тук — казах. — Но ти го знаеш. — Тамзин не отговори. — Не съм виждала никой друг, толкова обсебен от нещо, искам да кажа, училището е, което просто се е промъкнало между него и студиото.

Вървяхме към мандрата. Покрай мен мина Уилф, понесъл няколко стълба от оградата на рамене — наистина вършеше нещо. Погледна ме странно, чул да си говоря сама, и бавно се извърна да ме съпроводи с поглед, така че стълбовете от оградата иззвъняха о някакво метално заграждение. Някой му извика да внимава, по дяволите.

— Едрик би свирил с удоволствие — отново рече Тамзин. Сега беше много кротка и може би не толкова ясна, не толкова различима, както когато наблюдаваше Тони. — Джени, това, което брат ти прави, не е танц, който познавам. В него не виждам фигури или движение, никакво правило, което да мога да следвам, никакъв вид, който да разбирам. И все пак… все пак аз танцувам, Джени. Колкото и да не разбирам, виждам брат ти да танцува и аз също, аз също… — Тя притисна ръка към гърдите си, сякаш можеше да се докосне. — Усещам, Джени. Не може да бъде, но аз усещам.

Тогава бях добричка. Обичам да си спомням това. Нямаше значение, че танците на Тони, а не аз, са я накарали да си спомни, че някъде все още е човек, както каза пуукът. Вгледах се право в нея, проблясвяща под бледата слънчева светлина като роса през паяжина, и се съгласих:

— Да, господарке Тамзин. Знам, че е така.

Тръгнах към ореха, където седях и пишех писмо на Марта в деня, когато срещнах Тамзин преди цели векове. Седнах на влажната земя, Тамзин се настани до мен внимателно и изискано, както би го направила всяка добре възпитана млада дама от XVII век.

— Той е съдията Джефрис, нали? — започнах. — Другия. Аз трябва да знам, Тамзин.

Тя изчезна. Веднага. Миг най-чист ужас и истински шок, каквито съм виждала на човешко лице, все едно дали през него можеш да видиш голите орехови клони или не, и на следващата секунда тя изчезна така, че всъщност можеше да се чуе как въздухът изплющява след нея. Скочих на крака и извиках подире й с цяло гърло, без изобщо да мисля какво правя:

— Върни се тук! Тамзин Уилоби, върни се!

И до днес не мога да повярвам, че съм го направила. Трима души и един козел дотичаха и зяпнаха насреща ми, а господин Котак и госпожица Софая Браун се измъкнаха от мандрата и ме погледнаха с онзи поглед. Господин Котак сякаш ми се извиняваше: „Тя става такава, объркващо е, съжалявам. Просто я забрави.“

Но аз не смятах да оставя Тамзин да се измъкне. Същата нощ след вечеря се качих до тайната стаичка — Тони не беше в студиото си, — Тамзин не беше в стаята. Отпуснах се на стола й, твърдо решена да я дочакам, но стана… Мисля, че „страшно“ е единствената дума. Никога преди не съм изпитвала страх в стаята на Тамзин, но този път, след като беше изчезнала и последната светлинка, всички сенки сякаш се тълпяха около стола и всяка все повече от предишната приличаше на съдията Джефрис. Знам, че е било глупаво, но нищо не можех да направя. Нощната мъгла се сгъстяваше и издаваше тих остър звук, когато се отъркваше о прозореца. Знаех, че и това не може да се случва наистина. Устата ми пресъхваше и ми се допишка. Когато се чувствате така, не можете да разсъждавате разумно. Мъглата навлизаше в стаята през пукнатините около старата рамка на прозореца. Стана студено и лепкаво, замириса на влажни чаршафи.

Между две изшумолявания студено течение облиза врата ми. Не издържах повече. Изтичах от стаята, надолу по коридора, старият прах не заглушаваше напълно ехото от стъпките ми, надолу по стълбите… и не се спрях, докато почти не скочих върху Джулиан. Той се опитваше да пусне малък самолет, задвижван с ремък, и да го накара да литне по коридора, но играчката само се въртеше в кръг на едното си колело. С такива неща Джулиан никога не се справя.

— Ако ме настъпиш, проклета да си — предупреди ме с детския си дрезгав глас. Тогава кълнеше хората — мисля, че го беше научил от Ели Джон. — И всичката ти коса ще опада, и постоянно ще ти се киха, но няма да можеш. — Евън постоянно му правеше забележки за това, но беше безполезно.

— Не говори за проклятия. Не тук. Млъкни, Джулиан. Мисля, че треперех. Помня, че крещях.