Тамзин

— Аз бях хитра, Джени — пак заговори Тамзин. — Предишния ден отидох до обора и скрих там една чанта с дрехи и здрави обувки. Без храна — Едрик щеше да я донесе — и без никакви спомени освен едно портретче на сестра ми Мария. Това не беше кражба — беше ми подарено от баща ми. — Тамзин винаги беше много точна и педантична за тези неща. След малко додаде: — Същия ден видях Черното куче.

Още по-добре. Аз дори не се бях сетила да включа и Черното куче в историята.

— Дошло е да те предупреди да не тръгваш — казах аз. — Но си тръгнала.

Тамзин беше далеч, не ме виждаше — деляха ни векове.

— Не мога да ти кажа защо беше дошло, нито какво му отговорих, защото почти не го видях — толкова бях преизпълнена с планове, мечти и ужас. Следващият ден беше хладен и ветровит, миришеше на дъжд. Баща ми и братята ми бяха в Дорчестър и щяха да се върнат чак надвечер. Майка ми даваше съвети на дъщерята на нейна приятелка за сватбата й. Слязох по стълбите за последен път, храбра и разтреперана, сякаш и аз самата вече бях булка, и се сбогувах с близките си, за да замина със съпруга си. Плаках, мила Джени, благослових семейството си десет пъти подред, помолих ги за прошка и тръгнах.

Виждах я, знаете ли. Наистина. Отчасти заради начина, по който се променят призраците, когато толкова трескаво си спомнят нещо, но се кълна, че не беше само това. Очите й бяха по-сияйни отвсякога — сияеха като цветя на лунна светлина, — и тя беше там, в тях, преди триста години — на стълбището на същата къща, толкова уплашена, че не се държеше на краката си, и толкова неистово щастлива, толкова храбра. Този миг все още беше жив там, в очите й.

— Но не си го срещнала? Какво стана? — Гласът ми прозвуча като сухо скърцане на щурче нейде далеч. В стаята беше притъмняло или може би ми се струваше така заради сиянието на Тамзин. Не знам. Мислех си, че тя ще се забави с отговора, но отговори веднага:

— Тръгнах да се срещна с Едрик, но не него срещнах.

Госпожица Софая Браун се плъзна в скута й секунда преди господин Котак да влезе през прозореца и да се изсипе в моя. И двамата изглеждаха много доволни от нещо тяхно си, котешко, и се заеха да си мият муцунките.

— Едва бях направила десетина крачки, след като прекрачих прага, и той се появи. Усмихна се, целуна ми ръка и измърмори, че щял да бъде много разочарован, ако семейството ми не си било у дома, но не станало така — бил очарован да може да поговори с мен в блажена самота — гласът й се бе снишил до дразнещ сух шепот, сякаш шумоляха крилца на насекоми. Докато говореше, гласът й ставаше ту такъв, ту пак нейният си.

— Казах му, че родителите ми ще се върнат скоро и че може да ги изчака в къщата. А той ми отговори: не, би подминал фермата ни и би ни сметнал за негостоприемни, ако не му направя компания. И че не само така говори. Нищо в Англия не би го спряло да обяви баща ми за съратник на Монмаут освен увлечението му по мен — и той знаеше, че аз знам. Погледнахме се в очите, Джени, и двамата разбрахме всичко.

Изведнъж тя се засмя и това ме стресна, сякаш бе изругала или изпищяла.

— Да, имаше дори и един смешен миг, сгушен в ужаса като стафидка в сладкиш. Казах му, че съм тръгнала на обичайната си вечерна разходка, и той мигом отвърна, че бил длъжен да ме придружи, за да ме пази от зли бунтовници, десетки, от които бил изпратил същия ден на среща с черния им господар в ада. И докато успея да кажа нещо, ето ни хванати подръка, той ме води по пътеката към обора, където ме чакаше Едрик. — Тя ме погледна така, сякаш току-що се беше сетила, че и аз съм тук, и се усмихна подигравателно. — Съвсем като в пиеса, нали, Джени?

Да, наистина. Не можех да говоря — виждах я: сама, подръка с онова чудовище с мили очички. Той се навежда към нея, диша в лицето й, бута я напред… към нищо неподозиращия й любим в обора, сам той бунтовник или нещо подобно. Едва успях да изграча като Джулиан:

— И какво направи?

— Да направя ли? Нищо не направих — един благословен камък стори всичко. Беше започнало да вали, навехнах си глезена, паднах и го повлякох със себе си. — Този път смехът звучеше като ахване, сякаш в момента падаше. — Той ме отнесе обратно в къщата, положи ме на едно канапе и подпря крака ми внимателно като болногледач — и наистина той би се погрижил за мен и би ме превързал, ако му бях позволила. И през цялото време мъркаше, кълнеше се, че никога не е бил толкова омагьосан и сигурно съм вещица, а той знаел как се постъпва с вещиците. А после се смее, за да ми покаже, че всичко това са любовни шеги. Поне според мен, Джени. Бога ми, така мисля.

Тя стана, бутна госпожица Софая Браун от скута си (персийката реагира възмутено като истинска котка) и се приближи до прозореца. Винаги ще се чудя какво ли виждаше тогава така, с гръб към мен, загледана в нощта. Луната прозираше през лявото й рамо.