Тамзин

Вцепених се — почувствах се така, сякаш от високата трева се протягат ръце и ме сграбчват за глезените. Представата за тези лудешки смеещи се конници, препускащи по нощното небе, насочили се към земята, сблъскващи се с нея там, където аз стоях, където Тамзин Уилоби едва е допълзяла с надеждата да намери своя мъж… да намери какво? Човек би си помислил, че ако види Страшния лов отблизо, това ще е нещо, което ще запомни завинаги, но Тамзин съвсем избледня от друго — тя си спомняше само отсъствието на Едрик и как пуукът я е отнесъл вкъщи. Но аз продължавах да стоя на това празно място, втренчена в участъка, където нищо не растеше.

През първия малко по-топъл уикенд с Мийна отидохме на пикник. Джулиан също искаше да дойде, но искаше да отиде и на някакъв голям футболен мач в Дорчестър и футболът спечели. Мийна донесе кутия с индийски обяд за двете ни, а аз домъкнах от сушените гъби на Сали, които Мийна обожаваше, и термос с айскафе. Тръгнахме късно, защото доктор Чари имаше спешен случай в болницата в Йовил, преди да докара Мийна, затова Сали ни каза да не се безпокоим за връщането, стига да се приберем вкъщи за вечеря. Искаше да знае къде отиваме и аз й споменах Стоакровата гора. Не в нея — не и след онзи първи път, — а някъде наблизо.

Хубаво е да се разхождаш към Стоакровата гора — само нагоре по хълмовете (но все пак не много нагоре), а пътеката минава през земи, които не са били обработвани вероятно от времето на Роджър Уилоби. Растат какви ли не диви горски плодове, има и явори и ясени, които изглеждат по-стари от буковите дървета на Тамзин, и много приятни полянки, където да си направиш пикника, да хапнеш и да полегнеш на одеялото. Докато вървяхме, Мийна пееше песни от индийски филми. Тя казва, че са адски глупави, но ми се струва, че започват да ми харесват. След това двете заедно изпяхме почти целия мюзикъл „Моята прекрасна лейди“.

Беше може би най-хубавият ни пикник. Говорехме си за всичко; дори не хапнахме веднага, а просто подрямахме под слънцето „като събуждащи се от зимен сън мечки“, както каза Мийна. Тя беше донесла и един том със стихове и подред четохме няколко на глас. Дори не помня какви бяха, но беше забавно.

Бяхме направили широк кръг около Стоакровата гора, когато най-сетне попаднахме на мястото за пикника, но когато вече бяхме готови да си тръгнем за вкъщи, под светлината на залязващото слънце младите дъбови листа блеснаха като смарагди. Самата гора изглеждаше златна, задрямала и вълшебна. Мийна не откъсваше поглед от нея и докато си събирахме нещата, изведнъж заяви:

— Ще бъде много по-направо, ако се върнем през гората. Хайде да го направим, Джени.

— Дума да не става. Ти не обичаш това място… всички го мразим. Много глупава идея, струва ми се.

Мийна се намръщи. Не го прави добре това, мръщенето, но има ефект.

— Преди ме беше страх. Не обичам да ме е страх. Страхът ме притеснява, докато не успея да се преборя с него.

Заинати ли се Мийна за нещо, това е, край. Винаги ще те изслуша, ще е учтива, но може и изобщо да не си правиш труда. Дори и Крис Херидж би го разбрал това рано или късно.

Бяхме преполовили пътя към Стоакровата гора и добре се забавлявахме на слизане от хълмовете, но тогава видях Черното куче.

Вървеше от дясната ни страна, между нас и гората. Ден или не, но то изглеждаше също толкова черно, колкото и на лунна светлина, даже още по-голямо. Не издаваше нито звук — нито лаеше, нито дишаше, нито се чуваха стъпките му в тревата — нищо освен онези червени очи, втренчени в мен. Спрях на място.

— Какво искаш? — попитах.

Мийна вървеше малко пред мен. Обърна се и примигна.

— Каза ли нещо, Джени?

Черното куче бе спряло в момента, когато спрях и аз. Пак го попитах, този път по-високо:

— Какво, по дяволите, искаш, бе?

— Джени. — Мийна се приближи към мен, отчасти закривайки Черното куче. — Джени, на кого говориш?

— На Черното куче, за бога. Не го ли виждаш?

Защото Тамзин е едно — вярвам, че някои хора може и да не забележат един едва видим прозрачен призрак дори ако им е седнал в скута, както беше с Тони. Но Черното куче прилича на плътен къс полунощен мрак, който някой е вградил във фигурата на куче. Други хора също са го виждали, знам го, има свидетелства в книгите. Все още не разбирам на какъв принцип действа всичко това.

— Черното куче — повтори Мийна. Извърна се да погледне натам, където сочех, и после пак към мен. — Джени, нищо не виждам. — Тя се стараеше гласът й да остане равен — така, както правят хората, когато наистина се притесняват за теб. Не виждам никакво куче.

— Добре де. Ще ти обясня. — Много внимателно я отместих от пътя си и пак попитах Черното куче: — Какво? Какво има?

Нищо. Не знам какво очаквах — то никога не издаваше нито звук, дори и пред Тамзин, нито й бе казало каквото и да било, освен да следи за появата на някой проблем. Но когато пак тръгнах (Мийна ме следваше плътно и изглеждаше уплашена), тръгна и то. Постоянно се движеше между нас и Стоакровата гора, точно както Албърт пази идиотските си овце. Не съм чак толкова тъпа, затова казах на Мийна: