Тамзин

— Какво? Защо? Защото изглеждам както трябва ли? Защото си мислиш, че изглеждам като човек, способен да вижда призраци? Трябва да спреш с това, Джени, веднага. Отразява ти се зле, а мен ме кара наистина да се чувствам кофти. Тя е избрала теб, след като никога не е разговаряла с никого, и няма нищо друго, което да говори толкова красноречиво за самата теб. Мисля, че баща ми идва.

Така беше. Мийна стана и се обърна натам, където мислеше, че седи Тамзин. Трябваше да я попреместя. Произнесе ясно:

— Сбогом. Радвам се, че говориш с моята приятелка Джени. Тя е най-добрият човек, който може да е на твоя страна, можеш да ми вярваш. — За миг млъкна и докосна бузата си. Ако можеш да ме чуеш… аз също съм на твоя страна. — После се затича да посрещне господин Чари, а ние двете с Тамзин останахме да гледаме подире й.

Двайсет и две

Тамзин ме нахока заради Дъбовите хора. Мислех, че Мийна наистина ме е обработила, но след думите на Тамзин разбрах, че не съм била напълно в нейната власт.

— Глупава, тъпа, дървена главо, да не си полудяла? След всичките ми предупреждения да тръгнеш през тази прокълната гора? Господарке Джени Глукстейн, какво те е прихванало? Що за облак е замъглил главата ти? Кажи ми! — Имаше и много други упреци. Тя беше толкова вбесена, че загуби обичайната си прозрачност — изглеждаше също толкова истинска, колкото и Сали, когато ми викаше. Бях очарована да я гледам такава и зная, че съм изпуснала някои изключителни думи от XVII век.

Изобщо не помогна, когато казах, че съм навлязла съвсем малко в гората и само след Мийна, че не съм могла да я оставя сама, защото тя не обърна никакво внимание на предупрежденията ми. Тамзин се хвана за това.

— Изобщо не ми се оправдавай, дете — ти трябва да я пазиш от опасност. Трябвало е да я хванеш за косата още в онзи първи момент, когато е споменала, че ще тръгне през гората. — О, как се гневеше! Беше толкова прекрасна!

След малко се поуспокои (макар че си спомняше колко се е ядосала — и по каква причина — доста след като вече очаквах да е забравила). Застана пред мен и докосна бузата ми, както бе направила с Мийна.

— Джени — прошепна Тамзин, — скъпа моя господарке Джени, още ли не разбираш, че толкова ме е страх да не те загубя, колкото… — Не довърши мисълта си, а започна отначало: — Скъпа Джени, ти добре познаваш опасностите в собствения си свят, но сега се движиш и в моя и трябва да се вслушваш и в малкото, което мога да ти кажа за него. В онова, което наричате нощ, има и по-лоши неща от Дъбовите хора.

— Но на мен ми харесва. Все ми е едно какво се движи свободно в твоя свят, но той ми харесва повече от моя. Обичам да се разхождам нощем дори и когато не съм с теб, след като зная. Дори и на дневна светлина всичко е различно, защото зная.

— Не — остро възрази Тамзин, — не, не знаеш. — И пак се върнахме към това, защо не биваше да позволявам на Мийна да направи и крачка в Стоакровата гора. Но Тамзин вече не влагаше цялата си душа: започна да избледнява, пак да се появява, отново да изчезва, сякаш нещо я дърпаше между нейното време и моето — спомените я сграбчваха оттук, нещата, които искаше да ми каже, я дърпаха обратно към онзи свят. Накрая тя просто се предаде и изчезна, но дори и това не беше съвсем така — не просветна изведнъж, а за момент се поколеба — сапуненото мехурче Тамзин с прашинки, преминаващи през тъжните й очи. След това не я видях дни наред.

Тази пролет обаче много често виждах пуука: никога пак лице в лице в някоя стая, а винаги от разстояние, приел формата на птица, заек, язовец, изправил се на задни лапи, млад червен елен с още неопадал от рогата кадифен мъх. Той може би не беше в състояние да помогне на Тамзин, но определено държеше фермата под око — или пък нея и мен. Според това, което й бях разказала, Мийна каза, че пуукът малко й напомнял Хануман, божеството маймуна: мъдър и силен, много дяволит, но винаги на страната на доброто. Аз лично не бих стигнала толкова далече — и това важи дори след стореното от него за нас, — но се радвах да го видя. Повече се радвах, отколкото съжалявах.

Нещо се бе раздвижило около фермата Стауърхед онази пролет, както беше ме предупредил Били Блин, и най-сетне и аз го усетих. Не бяха само ту появяващите се, ту изчезващи сънища за съдията Джефрис, нито пък периодичните нощни сблъсъци на господин Котак с неща, които сякаш имаха твърде много крака и никога не бяха там, когато сутрин слизах долу да преброя останалите след него тела. Дори не беше и Страшният лов, от време на време лаещ в небето, след като вече задрямвах въпреки данданията — бях започнала да й свиквам. Беше Тамзин.