Тамзин

— Съученички сме — обясних аз. — Ходихме да пием чай. Много хубав чай. Страхотна обстановка.

Кучето на госпожа Фалоуфийлд — или нещото, подобно на куче — подаде глава от джоба й и изскимтя насреща ми. Бях спасила жалкия му животец и от този ден то ме мразеше от дън душа. Тя го почеса по главата с косматия си показалец, поклати глава и примигна кривогледо насреща ми.

— Търсели сте я — каза тя.

Не прозвуча като въпрос.

— Нея — повторих. — Да. Никога преди не бяхме виждали този портрет. Трябваше да го разгледаме за училище. — Когато ми е нервно, наистина не мога да лъжа, но пък го правя само тогава.

Госпожа Фалоуфийлд дрезгаво рече:

— Беше лошо това момиче. Семейството безкрайно страдаше заради него.

Не можех да понеса това. Не знаех, че не мога, докато не се чух да казвам:

— Не е вярно. — Мийна твърди, че съм станала бяла като платно, което нищо не променя. — Тамзин Уилоби е обичала семейството си! Никога не е сторила нищо да ги нарани! Тя е страдала и още страда и вие не знаете за какво говорите, по дяволите! — Дори не го осъзнавах, докато не видях лицето на Мийна, толкова бях бясна.

Госпожа Фалоуфийлд премълча, но се усмихна — никога не бях виждала да се усмихва и не съм сигурна дали изобщо някой е виждал, защото мускулите сякаш трябваше да се свият болезнено около устата й. Но усмивката не беше зла и за миг сините очи сякаш се уголемиха. Пак си останаха толкова остри, но като че ли и малко по-големи. После тя наклони глава и каза нещо на Мийна — не на английски, — а Мийна зяпна. Госпожа Фалоуфийлд тежко влезе в ресторанта на съдията Джефрис.

— Какво каза? — попитах. — На какъв език беше?

— На тамилски. С мадраски акцент.

— Ама какво каза? — Мийна поклати глава и се усмихна на себе си точно като госпожа Фалоуфийлд.

— Ами каза „Наглеждай я“. — Аз чаках. Мийна се изчерви — тя също не можеше да лъже. — Всъщност не каза „нея“, а: „Наглеждай това дете — не бива да остава сама навън.“ Но не ти се присмиваше, сигурна съм. Имаше и нещо друго, нещо за нея.

— О, хубаво. Да вървим при баща ти тогава.

Продължавах да ходя в ресторанта на съдията Джефрис всеки път, когато бях в Дорчестър. Най-често бяхме със Сали, но тя идваше да пие чай, а аз — да разглеждам портрета на Тамзин. Стигнах дотам, че буквално познавах всяко движение на четката, сътворила този портрет — от стотиците мазки, създали светлинките в косата й и всеки детайл на роклята й, до онези, които бяха сложили съдията Джефрис на златната чаша завинаги да наблюдава Тамзин с меките си нежни очи. Не търсех нищо конкретно — просто чаках картината да ми каже нещо. И тя наистина ми каза нещо ужасно важно, но аз не го разбрах. Сигурно тогава не е имало как да го разбера, но продължавам да си мисля, че е трябвало.

Разбира се, Тамзин също не можеше да ми каже нищо. От рисуването на портрета си спомняше само Едрик и музиката на Едрик. Тя дори не знаеше, че съдията Джефрис го има на портрета, и аз видях как го забрави почти веднага след като й казах. Мислех си дали да не заведа Тони да го види заради големите му познания по историята на Дорсет, но се отказах, реших да не рискувам с любопитството му. Що се отнася до това, да питам пуука или Били Блин… не, нямаше смисъл. Пуукът беше прав — това си е мой проблем, — моя работа. А аз нямах никаква нишка.

Времето се постопли — дори в Дорсет. В неразораните ниви на Евън никнеха пшеница и ечемик, царевица, грах и треви, нощем цъфваха плодните дървета и ние с Мийна пак започнахме да играем футбол и хокей на трева. Господин Котак сваляше първата си истинска зимна козина из цялата ми стая (в Ню Йорк никога не му е била необходима) и важно обикаляше фермата Стауърхед като Роджър Уилоби. Сали най-после се сдоби с първия си ученик по пеене във Фрамптън. Тони намери балетна школа в Дорчестър, ръководена от пенсиониран и леко алкохолизиран уелски танцьор, а лудият учен Джулиан разбра какво става, когато провеждаш експерименти, свързани с електропроводимостта на водата в мъжката тоалетна в шерборнското мъжко училище. Евън го навика за това, но то пък му носеше слава до края на срока и аз се гордеех с това, че съм му сестра.

Отново отидох да се срещна с Гай Гътри и да го попитам дали не му се струва поне малко странно това, че лицето на съдията Джефрис присъства на портрета на Тамзин Уилоби. Но той можа да ми каже само, че картината винаги е имала странна репутация — почти от създаването й.

— Може би, защото е била нейна, пък тя умряла наскоро след това, или пък има нещо общо с Джефрис — днес е трудно да се каже кога се е превърнала в такава дорчестърска ценност. Във всеки случай последният Уилоби я оставил на семейство Ловел, а те я дали на ресторанта — той се изсмя — горе-долу около откриването му, доколкото си спомням.

Отбелязах, че определено не са полагали кой знае какви грижи за нея, и господин Гътри кимна в съгласие. Заговори бавно: