Тамзин

Тя ставаше все по-неспокойна — не я бях виждала такава преди. Сега я познавах доста добре — колкото добре може да познавате някого, умрял триста години преди вие да се родите. Обикновено знаех къде би могла да бъде, ако не я намерех в стаята й или в студиото на Тони — или говореше навън с онези букови дървета, или се беше свила в люлката на Евън с госпожица Софая Браун и вероятно и с господин Котак. От време на време й харесваше да стои в кухнята, когато Сали или Евън готвеха. Не можеше да ми го обясни точно. Веднъж каза:

— Нямам усещане за миризмите, а само въображение за тях — можеш ли да разбереш това, Джени? — Не можех. — Освен това в кухнята винаги е уютно — както за мен, така и за всеки друг. — Това вече го разбирах.

Но напоследък не знаех нито къде да я намеря, нито какво ще е настроението й, когато успея да я открия. Понякога я виждах на места, където никога преди не се бях натъквала на нея: да се разхожда из нивите сред работниците на Евън или да седи на пианото на Сали, протегнала прозрачни ръце към клавишите, сякаш можеше да ги накара да се раздвижат само с волята си. Когато я заговорвах, тя най-често се обръщаше ужасена и изчезваше. Имах чувството, че ми трябват векове, за да я накарам да се върне, а тогава тя просто не ме познаваше — понякога дори по няколко дни. Веднъж дори не позна госпожица Софая Браун.

За мой ужас имах чувството, че зная какво става с нея. Тя определено не знаеше, а и нямаше смисъл да пита пуука или Били Блин — никой от тях не си правеше труда да каже нещо полезно направо. Затова поговорих с Мийна.

В това отношение спазвах обещанието си, въпреки че трайно бях усвоила навика да не казвам никому нито дума за Тамзин. Но си струваше: не само заради голото успокоение, че хвърлям всичките си страхове и смущения в нечий чужд скут, но и заради самия този някой. Казах й:

— Това е заради Другия, съдията Джефрис. Били Блин продължава да ме предупреждава. Мийна, той не си е отишъл, както ми каза тя — той е някъде наблизо и колкото по-неспокойна и по-активна става тя, същото прави и той. И тя го знае или го знае наполовина и толкова се страхува, че едва успява да се овладее. Или поне аз така мисля.

Седяхме в кухнята на семейство Чари и Мийна ме учеше как се прави пилаф. Обади се през рамо:

— Мислиш, че той може да е още тук, още да остава на земята заради манията си по нея? Така ли е с призраците?

— Знам ли. Нали ти си тази, която е израснала с тях, ти ми кажи. Започвам да си мисля дали случайно тя не е била задържана тук заради някаква своя мания. Например нещо общо с Едрик, с това, което е станало с него. Не знам, Мийна.

— На юг слагат и кокосово мляко — обясни Мийна. — Майка ми не го прави така, но на мен ми харесва. Знаеш ли какво ми се иска? — Не отговорих. — Бих искала да видя онзи неин портрет.

— Веднъж вече я питах. Тя няма представа къде може да е той след толкова време. Търсила съм го няколко пъти — ако е в къщата, значи не съм го виждала. Пък и не зная с какво може да помогне. Тя казва, че художникът бил калпав.

— Ама това не е час по рисуване. Гледай сега — когато слагаш да се пържи оризът, разтъркай го с пръсти, за да се отделят зрънцата. Гледай, Джени! Аз продължавам да си мисля, че картината би могла да ни каже нещо.

И ние тръгнахме да я търсим. Дали Мийна идваше за един следобед или за уикенда, двете заедно се измъквахме и обикаляхме Имението — източното крило, западното крило, всичките три етажа, всяка проклета стая, в която можехме да влезем, включително собствената ми тоалетна — в случай че Роджър Уилоби е смятал да крие още капелани. Нищо. Мийна предлагаше да изстържем част от по-старите портрети, да не би някой от тях да е бил нарисуван върху портрета на Тамзин, но аз се страхувах да пробваме нещо такова. Сваляхме картини от рамките им и прекарахме един цял гнусен ден в килера, ровейки се на сляпо из невероятно мръсни завеси и чаршафи и купища изгнили дрехи, които се разпадаха в момента, в който ги докоснеш. Нищо. Където и да беше портретът на Тамзин, ако все още се намираше в къщата, никога нямаше да го открием.

Но той не беше в къщата. Висеше в ресторанта на съдията Джефрис.

В никакъв случай не бих влязла вътре от чист снобизъм, така че нямаше как да разбера. Мийна беше ходила там и всъщност беше забелязала картината, но, естествено, не можеше да я познае. Никога не бих я видяла, ако Сали не беше ме завлякла в ресторанта един следобед, след като бяхме пазарували дълго време и аз изведнъж огладнях толкова, че ми беше все едно къде ще ядем. Нямах нищо против дори и да е под знака на онзи ужасен човек с нежното лице.