Тамзин

Портретът висеше в един тъмен ъгъл в дъното на ресторанта, така че не го бях видяла. Забелязах го, когато тръгнах към тоалетната. Щях направо да се напишкам на място, но бях забравила какво трябваше да правя. Просто стоях вторачена в картината — нали разбирате, не я виждах, само дишах на пресекулки, бавно осъзнавайки какво е това. Защото не можеше да има два портрета: Тамзин Уилоби, деветнайсетгодишна, не изглеждаше много по-голяма от мен — може би, защото свободната бяла рокля, която носеше, й беше твърде голяма, — с коса, вдигната високо в безредни къдрици — така си я спомняше, — и с очи, преизпълнени с някого, който отсъства от портрета. Не зная как го е хванал художникът, като се има предвид колко ужасен се предполага да е бил, но някак си можеше да се види Едрик в извивката на врата и в повдигането на брадичката й. Свири в отсрещния ъгъл на стаята и прави неистови усилия да не се обърне и все пак се обръща…

Мина време, което ми се стори дълго като век, преди да се доберем заедно с Мийна до Дорчестър, но успяхме да организираме среща за вечеря в университета с баща й. Това ни позволи да пием чай само двете в ресторанта на съдията Джефрис. Дълго стояхме пред портрета на Тамзин, без да си кажем нито дума.

— Тя наистина ли изглежда така? — гласът на Мийна беше много тих, но звънлив.

— Да, точно така. Освен понякога, когато забравя.

Продължихме да мълчим и после Мийна изведнъж се обади:

— Там има още някой.

— Какво? Не, няма. Къде?

Мийна ми го посочи. Художникът беше разположил Тамзин на стол с висока тясна облегалка, но без облегалки за ръцете. От дясната й страна имаше малка масичка с отворена книга, а отляво — по-голяма маса с някаква медна или златна чаша — картината беше твърде стара и прашна, за да сме сигурни.

— Виж това. По-отблизо, Джени — каза Мийна.

На повърхността на чашата — трябваше да присвиеш очи, за да се убедиш, че това не е само мръсотия върху платното прозираше неясно лице. Само част от лице всъщност, но и това ми беше достатъчно. Усетих, че съм притиснала устните си с ръка, макар да не можех да си спомня кога съм го направила.

— Той е на портрета — отбеляза Мийна. — Художникът го е изрисувал вътре.

Не си губих времето да викам „не, не, не е възможно, не може да бъде“. Наистина беше той. Може би художникът е решил, че това ще подобри композицията, но по-скоро го е направил за украса. А най-вероятно съдията Джефрис му е наредил да го направи. Кой би посмял да откаже? Но защо съдията — Другия — е искал да го има на портрета? Човекът може да е бил съвсем откачен, но що се отнася до Тамзин, не е правил нищо без причина. Така че с Мийна просто стояхме там, гледахме и недоумявахме, докато чаят ни изстина.

Преди да тръгнем за кафето, където трябваше да се срещнем с господин Чари, се натъкнахме на госпожа Фалоуфийлд. Винаги се сблъсквах с нея по онова време. Тя живееше сама в малка ферма недалеч от нашата и отглеждаше най-вече ябълки, круши, череши и, струва ми се, орехи. Никой не можеше да си представи как се справя сама, но тя никога не наемаше хора да й помагат с прибирането на реколтата, нито пък с ашладисването и торенето. Беше висока слаба жена, която можеше да е както на шейсет, така и на деветдесет и пет, кокалеста и мускулеста, без устни — просто изрязана цепнатина като на акула — и с ярки, остри сини очи. И зиме, и лете носеше джинси, дебели вълнени ризи и армейски ботуши, а на главата й винаги се мъдреше нещо като руска кожена шапка. С наушници.

Не я харесвах много, но тя ме харесваше по своя изключително шантав начин. Причината беше, че навремето квичащото й малко кученце, което тя винаги носеше в джоба на палтото си и което приличаше на крастав розов опосум, се бе изгубило и се бе озовало във фермата Стауърхед, а колито Албърт бе на път да го превърне в бивше куче. Албърт е много собственически настроен по отношение на територията си. Аз грабнах досадното псе, което зверски ме ухапа по пръста, и го отнесох у дома при Сали. Тя пък се обади на госпожа Фалоуфийлд, която пристигна начаса и си го прибра. Още потръпвам, като си спомня как се покатери по ръкава й като мишка и се гмурна в джоба й. Никога преди не бях виждала куче да прави такива неща.

— Благодаря тий — ми каза тя. — Нема да го забравя.

И наистина не забравяше. Продължаваше да се появява от време на време сред полето или стъпваше тежко по някой страничен път или дорчестьрска улица — там, където мястото й беше толкова, колкото и на богарт, — или минаваше през земята ни само да провери безоранната техника на Евън. По някакъв начин винаги изникваше точно навреме, за да ме спре и да ме попита как я карам в училище или как едно градско дете се справя с дорсетските ферми. Гласът й съответстваше на всичко останало: звучеше като въглища, търкалящи се по улей. Но аз й отговарях на въпросите колкото можех по-възпитано. Винаги се държах възпитано с госпожа Фалоуфийлд.

Този път тя изгрухтя:

— Не съм тей виждала тук преди, не съм. Коя е таз?

Представих Мийна. Госпожа Фалоуфийлд бегло я огледа отгоре додолу с малките си сини очи, но не каза нищо.