Тамзин

— Аз ще ти помогна. Ще го направя. Ще останем заедно. Ще те наблюдавам всяка минута, така че, когато това започне да те овладява, аз ще съм тук и ще ти напомням. — Но това беше лудост и двете го знаехме. Тамзин не каза нищо. Добавих: — Днес е мой ред да приготвя вечерята.

Тръгнахме обратно към Имението, но тя изчезна още преди да излезем от царевичната нива. Повиках я по име и ми се стори, че ми отговори сред вятъра, но ако го е направила, изобщо не разбрах нито дума.

Бях доста близо до Имението — от мястото, където стоях, можех да видя светлините и двата комина, — но след изчезването на Тамзин къщата изглеждаше толкова далечна, колкото и Ню Йорк, а между мен и нея лежеше дълбоко студено море. Не се страхувах, но ми се струваше, че трябва, затова забързах крачка — не се затичах — и постоянно си повтарях, че след минута ще съм вкъщи, в топлата кухня, всички ще са близо до мен, а Сали ще се ядоса, защото съм закъсняла. Буквално скочих върху Черното куче, преди да го видя.

Сега през повечето време мога да го усетя, както правеше Тамзин. Малко прилича на това, да усетиш наближаващия дъжд един ден предварително или да си сигурен, че телефонът ще звънне. Но тогава то се появи точно пред мен, голямо като „Харли Дейвидсън“ и толкова черно, че за цвета му трябваше да има друга, истинска дума. Хората го наричат Черното куче именно защото не я знаят. Нито пещерата, нито мината, нито дъното на океана имат цвета на Черното куче.

— Разкарай се — казах. — Нямам нищо против теб, но точно сега най-малко имам нужда от още една лоша поличба. Ще ме извиниш, нали?

То се дръпна настрани, за да ми стори път, но когато продължих, тръгна покрай мен точно както бе направило при Стоакровата гора. Наистина търпението ми към мистичните създания започваше да се изчерпва и му го казах, докато пристъпваше край мен.

— И каква полза има от теб, за бога? Ходиш напред-назад да пророкуваш само беди и опасности, без изобщо да кажеш на хората от какво да се предпазват. Кому е нужно, а? Виж, аз по-скоро не искам да знам. Никаква полза няма да има от теб, ако опасността се появи ей сега веднага.

Черното куче ме гледаше с червените си очи, докато роптаех срещу него, и сякаш разбираше, но не издаде нито звук.

Съпроводи ме до входната врата, покрай люлката на Евън и градинката на Сали. Това ме накара да млъкна, защото за каквото и да ме предупреждаваше, то трябваше да е наблизо. Когато кучето спря, аз измърморих:

— И извинявай за Дъбовите хора.

То се втренчи в мен с онзи ужасен поглед, преди да се отдръпне в сянката на един навес. Господин Котак скочи оттам веднага, обърна се и изсъска насреща му, след което пристъпи към мен да се оплаче от компанията, в която се движех напоследък. Взех го в ръце и се отправих към къщата.

Бях достатъчно близо, за да чуя тракането на чинии и Джулиан, който пееше „Аз съм Хенри Осми, аз съм, аз съм“ — вината си беше моя, аз го научих, — когато някой произнесе името ми и се обърнах.

Той стоеше почти на същото място, където бе изчезнало Черното куче. Носеше същата тога и перука като на портрета — онзи на втория етаж в ресторанта. Ясно виждах лицето му на светлината от кухнята — бледо, красиво и младо. То ми се усмихваше. Гласът му беше сух шепот, точно както беше казала Тамзин — звучеше като пламнал лист хартия. Не би трябвало да съм в състояние да го чуя от това разстояние, но аз го чувах. Той каза:

— Аз съм тук. Кажи й. — После ми се поклони и изгасна направо можеше да се чуе щракването на ключа.

Тогава Сали ме извика, аз влязох в къщата и направих, каквото можах, за да помогна за приготвянето на вечерята.

Не заспах цяла нощ. Някъде между залеза на луната и изгрева на слънцето господин Котак се събуди на леглото ми, протегна се, изръмжа, отиде до прозореца, издаде онзи звук, който трябваше да означава „приготви се да посрещнеш своя господар, който и да е той“, и се изстреля навън. Изругах, както бях чувала да го прави Тамзин, и наметнах халата си.

Хубаво, че бях будна, защото онова, което господин Котак беше притиснал към предната дясна гума на колата на Евън, беше гнусното розово кучеобразно нещо на госпожа Фалоуфийлд. То скимтеше и показваше рибешките си зъбки, а господин Котак бе навирил опашка в размисъл дали иска пържола или филе. Сграбчих го и го метнах в къщата. После хванах и кучето на госпожа Фалоуфийлд, цапнах го по носа, когато се опита да ме ухапе, и седнах на предните стълби да я чакам. Реших, че ще се появи всеки момент.

Двайсет и три

Тя обаче се появи едва призори, когато почти бях готова да затворя розовия й звяр в някоя от бараките за по-сигурно и да се опитам да поспя два часа. Но чух армейските й ботуши да тропат по чакъла още преди да я видя и станах да я посрещна. Кучето така се мяташе в ръцете ми, усетило нейното приближаване, че трябваше да го пусна. Нещото се метна във въздуха — много по-далеч, отколкото се предполагаше, че е по силите му, — за да цопне в джоба на мъхестото й вълнено палто като залък хляб в манджата. Госпожа Фалоуфийлд наведе глава и остро му каза нещо, но не чух думите.