Тамзин

— Не мога да разбера защо идва тук — започнах аз. — Искам да кажа, тук не познава никого. — В момента, в който го произнесох, разбрах колко тъпо е прозвучало, но госпожа Фалоуфийлд пак се усмихна с онази почти смешна усмивка, дето изглеждаше като болезнена.

— Може и да познава — изгрухтя тя. — Някое пиле, овца или нещо друго. С такъв като него нивга не знаеш — той има някои доста странни приятели. — Беше се вторачила в мен, докато говореше, и човек направо можеше да се пореже на сините й очи. — За втори път ми го избавяш.

Думата прозвуча странно. Не й бях казала, че всъщност измъкнах домашния й любимец от ноктите на господин Котак, но бях прекалено уморена да се чудя откъде знае. Вероятно с това създание винаги е така. Измърморих:

— Няма проблеми — и тръгнах обратно към Имението.

Госпожа Фалоуфийлд вървеше до мен.

— Евън е станал, ако искате да го видите. Преди малко го чух да ходи. — Тя едва ли беше разменила две думи със Сали, но очевидно й харесваше да си говори с Евън за дренажи и торове.

Госпожа Фалоуфийлд поклати глава. Не каза нищо повече, докато не стигнахме до вратата. Сбогувах се с нея и тръгнах да влизам в къщата.

Тя рязко рече:

— Ела някой път у нас. На кифлички.

Не ме изчака да отговоря — просто се обърна и замарширува обратно. Гледах подире й, докато изчезна от погледа ми. Не се обърна; само онова куче подаде глава от джоба й и изръмжа.

Не казах на Тамзин, че съм видяла съдията Джефрис. Нямаше нужда. Тя го усещаше, както господин Котак бе усетил присъствието на розовото куче във владенията си. Но докато инстинктът на господин Котак му подсказваше да премахне всяка следа от нашественик, Тамзин бягаше. Все по-рядко можеше да бъде намерена в тайната си стая и изобщо в къщата. Когато се срещнахме за първи път, тя ми каза, че може да ходи навсякъде в границите на фермата Стауърхед. Сега подскачаше насам-натам като топка за пинг-понг или като хамстер в много голямо колело. Понякога я засичах и през повечето време тя ме познаваше, но не винаги. Черните дупки не се появиха отново — или поне аз не ги видях вече. Общо взето, изглеждаше като онази Тамзин, която тя помнеше, само малко по-… променлива. Не мога да се сетя за друга дума.

Но буквално беше загубила ума и дума от страх; не можеше да ми каже защо. Трябва да се опитате да си представите какво е това за един призрак, както се опитвах аз. Както казах, в края на краищата тя беше само това — памет, спомени, ум — и ето я сега, толкова ужасена от друг призрак или от личността, която той е бил, че дори не можеше да си спомни причината за страха си. Използвах всяка възможност, за да настоявам:

— Не е нещо, което е направил на теб, нали? А заради Едрик, нещо, свързано с Едрик. — Тамзин само клатеше глава колебливо и уморено. — Нещо, което е казал тогава. Когато си била болна, когато си спряла. Последното, което си го чула да казва — ще си го спомниш, само мисли за него.

Но истината е, че тя не можеше да мисли за това. Научих се дори да избягвам да споменавам името на този човек, защото всеки път то сякаш я пронизваше, разкъсваше я, както дорсетските бури — облаците, и след това не я виждах дни наред. Мисля, че й отнемаше все повече време пак да събере старата Тамзин.

Разказах на Мийна за срещата ми със съдията Джефрис, включително как ми каза, че е дошъл за Тамзин. Мийна не се съгласи с мен, че точно Едрик трябва да е проблемът.

— Джени, чувала ли си за принципа на Окам? Баща ми постоянно говори за тоя принцип — може да те подлуди с него. Това е една философска теория, която казва: първо търси най-простото решение — не прави нещо по-сложно, отколкото то трябва да е. Мисля, че правиш точно това с Тамзин. Тя се е уплашила от онзи ужасен мъж и сигурно има защо. Но ти си видяла него, не Едрик. Това няма нищо общо с Едрик.

— Може би да, а може би не. Продължавам да се чудя… как той все пак се е върнал? Пуукът каза, че призраците не се връщат, след като веднъж наистина са заминали… той как е успял? Важно е, Мийна. Знам го.

Мийна ме хвана за ръцете.

— Във всеки случай не бива да имаш нищо общо с това. Разбери го, Джени.

Бях поразена — гласът й звучеше съвсем различно — като на по-възрастна, напрегнато и неприветливо.

— Трябва да й помогна. Никой друг не може освен мен.

Мийна ме стисна още по-здраво.

— Как ще й помогнеш? Какво смяташ да правиш? Нямаш никаква представа.

— Напротив. Не мога да съм с нея постоянно. Мога само да я следя, когато обикаля фермата. Но ако мога да наблюдавам и него, стига да има някакъв начин да му хвана дирите…

— Не! — Мийна ли ме разтърси или самата тя трепереше така, че и аз го усетих? — Джени, това е като с мен и Стоакровата гора — ако трябва, този път аз наистина ще те извлека за косата. Не ми пука за Тамзин, каквото и да стане с нея — съжалявам, но това е положението. Но ми пука за теб.