Тамзин

— Мисля, че са се страхували, без да знаят защо. Не искат да я сложат на горния етаж в покоите, а я държат в сянка, никога не я почистват и ми се струва, че ако можеха, още утре биха я дали на вехтошаря. Но това е историята на Дорсет, част от атмосферата, която продават — не могат да се насилят да се отърват от нея. Не знам дали това би ти помогнало, Джени, но наистина не знам нищо повече.

Е, от това и имах, и нямах полза. Убедих се, че имам основание да се чувствам странно пред портрета, но изобщо не се замислих защо. Така че накрая се отказах да мисля за картината, както и за ресторанта на съдията Джефрис. Никой не можеше да ми помогне освен мен самата. И тръгнах да търся Тамзин.

Все още беше студено за разходка през нощта, но нямах голям избор, ако исках да се видя с нея, каквато беше станала опака и раздразнителна. Тя вече не седеше на стола си, както десетилетия наред, едновременно заспала и будна — сега наистина обитаваше Имението, обикаляше безспир наоколо, оставяше мирис на ванилия в пералнята, в Арктическия кръг или в музикалната стая на Сали; пращаше странни страшни сънища на Джулиан, а у Евън оставяше усещането, че е постоянно следван на полето от някого, когото той не иска, като се обърне, да види. Тони ми се оплакваше, че напоследък не може добре да се съсредоточи в студиото си, за да упражнява хореографията и скоковете за балетната си школа. И обвиняваше мен, което беше жива измислица.

А Сали… Сали просто ме наблюдаваше и не говореше много. Отне ми доста време да проумея, че сигурно никога не бих разбрала колко страхотна е тази жена, ако не бяхме дошли в Англия. Тя знаеше, че става нещо, познаваше ме и почти напипваше връзката. Майка ми би разбрала Тамзин по-добре от мен.

За късмет една топла майска вечер забелязах отдалеч Тамзин да се носи през царевичната нива като пране, издухано от простора. Когато изтичах да я настигна и тя се обърна с лице към мен, за момент се уплаших повече, отколкото бих се уплашила от Дъбовите хора. Тя приличаше на дрипа — сякаш я бяха дърпали кучета, откъсвайки от нея спомените й за себе си. Между раменете и гърдите имаше дупки, помня, и още една под кръста… и през тях не се виждаше нищо — от другата страна нямаше нищо. Сега вече съм чувала за черните дупки, които завинаги поглъщат комети, планети и цялата светлина на вселената. По този начин си мисля за онези дупки в Тамзин.

— Коя си ти? — гласът й приличаше на вятър над собствения ми гроб.

— Аз съм — изскърцах. — Тамзин, аз съм, Джени. Не помниш ли?

В началото тя изобщо не си спомни. Очите й все още бяха синьозелените очи на Тамзин — май единственото неувредено нещо у нея, — но аз не бях там. Тогава ми стана двойно по-страшно — чувствах се така, сякаш ме бяха избутали в онези черни дупки и затова единственото, което успях да измисля, беше да изкрякам онези първи редчета от песента, на която я била научила сестра й Мария:

Ябълки и портокали
много сладки, много зряли
— кой ще дойде да си купи?
Кой ще дойде да си купи?

Нищо… и после тя се върна — много, много бавно. Сега ми е трудно да го опиша. Не доби ясни очертания и плътност, когато ме разпозна, не; по-скоро малко по малко се върна предишната й прозрачност, през която можеха да се видят тръбите на напоителната система и хилавите царевици. Бях повече от радостна, че тя се бе върнала при мен в плът и кръв. Дупките изчезнаха, когато спомените й сами ги заличиха. Щом ме погледна отново, очите й ме намериха и тя се усмихна.

— Господарке Джени, колко много си пораснала, откакто се видяхме за последен път. — Изобщо не беше чак толкова отдавна, но със сигурност се чувствах малко по-голяма, откакто се втурнах подир нея. — Джени, познах ли те отначало? Трябва да ми кажеш истината.

— Не. Не веднага. — Тамзин вече кимаше в съгласие. — Какво има? Какво става с теб?

Тя не ме поглеждаше, а това беше повече, отколкото можех да понеса. Протегнах ръце към нея — нещо, което постепенно стана за нас като знак за прегръдка. Надали си спомняше, но тя също бавно протегна ръце.

— Не знам. Сега вече ми се случва често.

— Не може да няма причина. Трябва да има. Нещо става и може да е за добро. Може да означава, че се освобождаваш и че най-сетне ще можеш да се махнеш оттук, И да отидеш, където трябва. — Но го казах твърде неуверено, защото се страхувах, че наистина може да е така. Трудно е да говориш убедително, когато се надяваш нещо да не се случи. Дори ако се срамуваш от себе си.

Тамзин поклати глава.

— Щях да знам, ако беше така. Това е съвсем друго — къса се нещо, което не познавам, и всеки път се връща все по-малка част от мен, за да мога да кажа къде съм била. — Захладняваше. Прониза я лек ветрец и на мен в същото време ми замириса на нейната ванилия и на зелена царевица, обвита в мъгла. — Джени, страх ме е.