Тамзин

— Първо е трудно да повярваш в такива неща. — Не можех да преценя дали още ми се сърди — с Мийна човек никога не знае, — но имах това неприятно усещане, като я гледах.

— Обаче не ми казващ откъде знаеше. От доста време вече нищо не ми казваш. — Настина ми беше ядосана, такава не я бях виждала никога — уравновесена и студена. — Говори, Джени.

Не помня какво й отговорих, пък и няма значение — сигурно бих се срамувала да си спомням как съм се опитвала да се измъкна. А Мийна просто ме гледаше с онзи поглед.

— Това продължава вече месеци наред. Дори Джулиан е забелязал как се държиш. За толкова ли глупава ме мислиш, Джени?

Така най-после й разказах за Тамзин.

Трябваше да й кажа — отдавна се канех да го направя, като избера най-подходящия момент, — но истина е, че не го бях сторила, а тя беше най-добрата ми приятелка и имаше пълното право да се държи така, след като се бях издънила, и да ми пили на главата с онзи безизразен, непринадлежащ на Мийна глас. Приемах всичко, без да кажа дума, без да я поглеждам, докато тя не се успокои, и тогава в тишината, надявайки се, че няма да се разплача, казах:

— Мийна, съжалявам.

— Трябваше да ми се довериш. Нямам предвид, че просто щях да запазя тайната ти… аз щях да ти повярвам. Мислиш ли, че от всички други хора само аз не съм чувала за призраци? За нощните създания? За духове, феи, разни неща, които могат да променят формата си? — Очите й започнаха да светят все по-ярко и аз се уплаших, че сега тя може да се разплаче, което щеше да е още по-зле, отколкото, ако бях ревнала аз. — Ти знаеш, че аз щях да ти повярвам, Джени.

Нямах какво да кажа. Мълчахме така и двете, бяхме струни, опънати до скъсване. Искаше ми се да съм мъртва. Това беше единственият път в живота ми, когато съм пожелала такова нещо, но сега ще съм подготвена, ако пак се повтори. След това Мийна се поусмихна и набързо избърса очи с опакото на дланта си.

— Но ти тръгна след мен — рече тя. — Последва ме в гората, въпреки че беше предупредена да не го правиш. Ти ме върна.

— Ами нали не съм пълен идиот — измърморих. — Или поне не винаги.

Сега се разплакахме и двете, прегърнахме се и тръгнахме така към вкъщи, почти, без да говорим. Когато видяхме светлините на фермата Стауърхед, Мийна изведнъж се обърна към мен и ме попита:

— Джени, как мислиш, какво искаха те от нас, онези неща — как каза, че им викала тя?

— Дъбови хора. Мисля, че това бяха Дъбовите хора, но, по дяволите, нито ги знам какви са, нито какво биха направили. Не знам нищо за това място, Мийна. Мислех си, че зная. Напомни ми следващия път да ти кажа, когато науча.

Първия път, когато заведох Мийна в тайната стаичка на Тамзин, нея я нямаше. Бях започнала като Били Блин да се нервирам от цялото й бродене насам-натам — защото вината беше моя, от мен беше започнало всичко това, — но Мийна беше очарована от тайната ключалка и от стайчето с тъмното прозорче, а аз бях прекалено заета с обясненията си, за да се притесня кой знае колко. Но когато по-късно се промъкнахме в студиото на Тони и там също не намерихме Тамзин, тогава наистина започна да ми става зле. Продължавах да си мисля за съдията Джефрис — за Другия, каквото и да означаваше това — и за всички странни неща, казани от пуука, че съм единствената, която може да помогне. Това също го разказах на Мийна.

Ала Тамзин се появи, когато Мийна вече трябваше да си тръгва. Бяхме седнали на двойната люлка, направена от Евън, в очакване да пристигне господин Чари — и ето я изведнъж, седнала между нас на облегалката на люлката, и ми се усмихва по начин, който винаги превръщаше вътрешностите ми в шоколадов сироп.

— Мийна, тя е тук — казах аз.

Мийна се огледа наоколо, лицето й бе пламнало от вълнение.

— Къде е, Джени? Покажи ми!

Посочих великодушно и ги представих:

— Господарке Тамзин Уилоби, това е скъпата ми приятелка Мийна Чари. Госпожице Мийна, имам честта да ви представя Тамзин Елспет Катрин Мария Дюбоа Уилоби от фермата Стауърхед — поклоних се и зачаках двете да се открият една друга.

Но не стана така. Тамзин тъжно поклати глава, а Мийна се взираше с широко отворени очи във всички посоки и само питаше:

— Къде е, Джени? Къде е тя?

Никога няма да забравя как звучеше гласът й тогава. Като на малко момиченце, което все повече и повече се страхува, че парадът, спектакълът или купонът са започнали без него.

Тя не беше видяла Черното куче. Не виждаше и Тамзин. Не знаех какво да правя. Попитах:

— Усещаш ли аромата?

Мийна кимна. Със същия тънък глас каза:

— Знам, че тя е тук. Само че… — и остави думите да заглъхнат. Тамзин се наведе напред и допря ръка до бузата на Мийна. Мийна зъмръзна на място, очите й се уголемиха. Погледна ме и аз кимнах.

— О! — възкликна тя, но аз почти не чух възгласа й. Трябваше за миг да извърна глава. Не ми се струваше уместно да я виждам в това състояние.

— Не е честно — измрънках аз. — Трябваше да си ти.

Това изведнъж върна старата Мийна.