Тамзин

— Черното куче винаги идва като поличба. Предупреждава ни да стоим далеч от гората.

Мийна спря да се взира в очите ми, сякаш бях полудяла, и се разсмя, застанала пред мен с ръце на кръста.

— И това ли беше? За това ли беше всичко? Ти просто не искаш да минем напряко през гората и ето — voila! — Черното куче идва да ни предупреди. За бога, Джени! — Тя се опитваше да изглежда сурова и строга, но не можеше да се спре да се киска. — Значи ти и Черното куче няма да влизате в гората. Тогава аз ще ви изчакам при Дървото на светкавицата. — Това беше една елша, поразена от гръм, където се отклонявахме от дъбовата гора по пътя нагоре. — Само не се бавете прекалено много, защото искам да си изпия чая. — И тя тръгна през гората, минавайки покрай Черното куче. То не се помръдна да я последва, нито да й препречи пътя. Дори не погледна след нея. Гледаше само мен, а тя вече се обръщаше да види дали идвам.

Очевидно нямах никакъв избор. Очите ми срещнаха червените очи на Черното куче, аз разперих ръце, вдигнах рамене и измърморих:

— Да бе, да. Знам, знам — и последвах Мийна. Обърнах се веднъж назад и, разбира се, него вече го нямаше. Беше си свършило работата.

Понавлязох в гората по пътеката, по която беше поела Мийна. Тамзин ме беше накарала да обещая никога да не минавам през дъбова гора след залез слънце, но все още беше доста светло. Но дъбовите гори са по-различни от боровите. Под боровете става мрачно и студено, щом навлезеш в сянката им. Сред дъбовете в началото все още ти се струва, че се движиш под слънцето. За известно време. Гмуркането е същото, така съм го запомнила: топло и искрящо близо до повърхността на водата, светлината прониква през нея, но колкото по-надълбоко слизаш, толкова по-страшно става, докато се озовеш сред леденостудена нощ и ти се струва, че тя ще е вечна. Точно така е в Стоакровата гора, след като веднъж си влязъл в нея.

Вече едва виждах как Мийна се навежда да мине под един надвиснал клон, когато забелязах червеното кепе. Само него, без лице отдолу, без тяло. Приличаше на отровна гъба… не, по-скоро на дебел червен палец, подаващ се иззад бодлив плоден храст. Изчезна толкова бързо, че дори не бях сигурна дали наистина съм го видяла. Замръзнах на място все още бях в края на гората — и повиках Мийна, но тя не ме чу.

Не мога да кажа дали второто червено кепе беше същото като първото или друго. Показа се от един изгнил пън — кървавочервено, сякаш лепкавата кръв тъкмо беше започнала да изсъхва — и изчезна. Тогава се развиках с все сила:

— Мийна! Върни се тук! Мийна!

Струваше ми се, че дъбовете поглъщат гласа ми, но след миг Мийна се показа на един завой на тясната пътечка.

— Викаш ли ме, Джени?

Изобщо не беше видяла червените кепета. Не исках да я плаша, така че понамалих децибелите.

— Върни се тук. Моля те. Сега.

Мийна се втренчи в мен.

— О, да не искаш да кажеш, че Черното куче се е появило отново? Джени, ти можеш да правиш каквото си искаш, но аз ще мина право през гората и ще изляза от другата й страна. Това е положението. Наистина ще го направя.

Гърлото ми беше пресъхнало и свито, треперех; ту ме обливаше горещина, ту сякаш се потапях в леден студ.

— Мийна, ако направиш още една крачка, ще те хвана за косата и ще те извлека от там. И наистина ще го направя. Знаеш го.

Знаеше. Над рамото й забелязах още едно червено кепе носеше се между клоните, бързо като катерича опашка; няма как да успееш да го разгледаш. Ужасно исках Мийна да се раздвижи, но тя си стоеше и ме гледаше, както ми се стори, часове наред. После тръгна по пътеката към мен бавно, без да каже нито дума.

— Тичай! — викнах аз, но тя никак не се разбърза. Боях се изобщо да не спре, ако настоявам повече, така че просто стоях и чаках, докато тя стигна до мен и горделиво ме подмина. Когато косата й докосна лицето ми, тя извърна глава настрани.

Преди да излезем от Стоакровата гора, се обърнах и видях едно лице. Изглеждаше като разтопен восък с цвета на сланина с изключение на топчестия червен нос. Очите бяха кръгли като на кукла и ни наблюдаваха от хралупата в едно кухо дърво с такава безцветна омраза, че аз бързо се запрепъвах след Мийна. Помня, имаше и някаква миризма навсякъде около нас — като от хладилник, който наистина има нужда от размразяване и почистване.

Мийна също видя лицето. Не си казахме нищо. Просто излязохме оттам. Когато пак погледнахме към гората, никъде не видяхме червено кепе, но клоните на дъбовете се люлееха така, сякаш там се бе разразила буря. А зад оградата, до която бяхме застанали, въздухът беше съвсем неподвижен.

С Мийна се затичахме и не намалихме темпото чак докато Стоакровата гора се изгуби от погледа ни. Никоя от нас дълго време не проговори. Слънцето залязваше бързо, но аз вече можех да стигна вкъщи и по тъмно. Най-сетне казах:

— Извинявай, че ти говорих така.

Мийна спря и се обърна с лице към мен.

— Ти знаеше, че не трябва да влизаме в гората. Нещо дойде да те предупреди — Черно куче или каквото и да е там. Опита се да ми го кажеш, но аз не те послушах.