Тамзин

Аз пък си бях легнала. Тя искаше да седне на ръба на леглото, но не можа — сякаш изведнъж бе забравила как се седи, какво трябва да прави тялото, за да седне на леглото или на стола в тайната й стаичка. Изглеждаше уплашена — поне така мисля, — защото започна да избледнява, но човек не може да е сигурен.

— Разкажи ми — помолих. — Разкажи ми какво помниш. Защото знаех, че е важно, макар да не разбирах защо. Не и тогава.

Тя се опита да ми разкаже:

— Той заговори. Наведе се над мен. За миг той беше Едрик, но очите… очите го издадоха… — Пак като пуука, мина ми странна мисъл през ума. Тамзин продължи: — Зашепна ми. Хвана и двете ми ръце в дланта си, наведе се над мен и прошепна…

Тамзин изчезна.

Не можех дори да я повикам — боях се да не събудя някого. Но не можех просто да скрия глава под възглавницата и да заспя дори и да исках — а не исках, защото знаех какво ще сънувам. Затова седнах в леглото, прегърнах коленете си — и горилата на Джулиан — и мислих чак до зори.

Двайсет и едно

Пролетта дойде, както обикновено идва в Дорсет — като малко дете, което се крие зад завесата, за да се втурне за миг в света на възрастните, и после пак се дръпва в скривалището си. Тони си беше пуснал мустаци, а Джулиан спря да спи с плюшената костенурка, наследила Елвис. Първите кълнове от безоранното земеделие изглеждаха обещаващи, макар Евън постоянно да предупреждаваше и нас, и семейство Ловел, че тази година може да няма реколта, докато почвата не започне да привиква с новия режим. Но когато изкопа парче черна кал, тя се разтроши в ръцете му, а отдолу имаше земни червеи, което знам, че винаги е добър знак. Евън каза, че половината земя е твърде корава и че няма да се подобри, преди да минат две години, но изглеждаше щастлив.

Априлските нощи бяха твърде студени, за да излизам на разходка с Тамзин, така че по-често отивах в стаята й (където също беше доста студено — тогава в източното крило нямаше никакво отопление) или в студиото на Тони — тя продължаваше да го гледа и да въздиша от време на време с дълги, нежни и тъжни, тристагодишни младежки въздишки, които повече ме разстройваха, отколкото ме караха да ревнувам. Тони никога не я чу, никога не я забеляза, а усърдно се стараеше да не забелязва и мен. Завиждах му за дарбата и отдадеността, завиждах му и за обожанието на Тамзин. Изведнъж ми се стори, че всичко това сякаш започна да се случва много далеч, в друга част от мен. А аз трябваше да се захвана с нещо по-голямо и по-страшно.

Тя не помнеше нито една дума от това, което й беше казал съдията Джефрис на смъртното й ложе. Дори не помнеше много от нещата, които вече ми бе казала — ето колко много отбягваше да мисли за този мъж дори и след три века. Аз само влоших нещата, защото продължавах да я питам дали то има нещо общо с Едрик Дейвис — не можех да се отърва от мисълта, че съдията Джефрис го е срещнал край обора, когато е отивал към Имението да направи ужасното си предложение на Тамзин. Едрик може да е бил по-млад и по-силен, но е нямал шанс. В това бях сигурна.

Беше ми нужно време да схвана, че онова, което тя помнеше, беше отчаяният й гняв, че Едрик не е бил там, когато тя е изпълзяла по прогизналата от дъжда пътека, не е дошъл да я защити, когато онези ръце са стискали нейните. Все още усещаше този гняв, но сега той вече беше притъпен от тристагодишни съжаления, объркване и страх — триста години незнание. Гай Гътри казва, че има призраци, които полудяват след смъртта си. Не знам защо с Тамзин не е станало така.

Естествено, този обор вече го няма — не е останало нищо друго освен някакво предположение къде е бил подът му. Никога не бих го намерила, ако Тамзин не ме беше завела там един следобед, когато щях да помагам на Сали в градината. Нямаше какво да се види, но аз стоях, без да помръдна, опитвайки се да видя миналото, както го виждаше Тамзин. Но не успях да открия за какво да се хвана, нещо, от което да започна да си представям… освен може би само едно. Тревата отдавна беше превзела цялото място — всичко с изключение на малък участък с размера на килимче за баня, голо и плешиво като тухла. Посочих го на Тамзин и тя каза, че точно тук е била вратата — може би само няколко сантиметра по-навътре и надясно. След всичките тези години тя си спомняше някои неща с фотографска точност. Само дето не можех да съм сигурна кои са те.

— Изглежда странно, че тревата не расте на това място — отбелязах аз.

— Майка ми казваше… — започна Тамзин, но млъкна. После го повтори много предпазливо: — Майка ми казваше, че нищо не расте на място, където е паднал убиец. Или където е била измъчвана девственица. В някои отношения тя, моята майка, имаше склонност да следва папизма. Или където е минал Страшният лов.