Татко

— Всичко това е много лошо, господин Тремънт. Налага се наистина да видя отново баща ви, и то в най-скоро време. Този вид травма трябва да е влошило състоянието му. Неговото удоволствие от този живот е свързано много силно с одобрението на майка ви.

Прави пауза.

— Откровено казано, господин Тремънт, не знам какво можем да направим. Загрижен съм за майка ви, а тя е определено опасна за психическата стабилност на баща ви. И все пак не мисля, че можем да я вкараме в болница. Тя е така логична в своето безумие. Изключително трудна жена е, господин Тремънт.

Сто долара на час, за това „велико“ откритие! Разбирам с известно закъснение, че когато споменава за болница, той има предвид лудница. Господи, не е толкова сериозно, нали? Но поне мама не може да го заблуди.

Делибро ме пита възможно ли е да запазим нещата така известно време, да осигурим на татко мир и спокойствие в една атмосфера, наситена с обич, и да дадем на мама шанс да се поуспокои. Иска да знае дали Джоан може да води татко при нея поне веднъж на седмица. Моли ме да направя всичко, което зависи от мен да заведа мама отново при него.

След разговора с психиатъра, сядам и написвам дълго отлаганото писмо до жена си. Обещавам в писмото, а което е по-важно — обещавам на себе си, че ще се измъкна от всичко това следващата седмица или най-много след още една. За Бога, още колко ще продължи това? Всичко е толкова безнадеждно…

* * *

Два дни по-късно телефонират наши приятели, Бъд и Кам Уилкис. Канят ме у тях на барбекю, да си поговорим и хапнем на открито. Изкушен съм. Желанието ми е толкова силно, че казвам на майка. Отначало тя е изпълнена с негодувание, но после макар и с неохота, се съгласява да отида.

— И без това аз съм само тежест за всеки; върви се повесели с приятелите си, докато можеш; скоро ще остарееш и ще останеш сам като мен.

Обещавам да се върна към единайсет часа, за да гледаме заедно последното телевизионно шоу. Написвам телефонния номер на Уилкис и го оставям до телефона. Обаждам се после на Джоан и й казвам къде отивам. Сякаш моля за разрешение да отсъствам през нощта.

Уилкис имат хубава къща на хълм над Лос Анджелис. Имат и малък басейн с инсталация за затопляне на водата. Някога съм плувал гол в него съвсем сам през нощ с пълнолуние и луната се отразяваше във водата; беше почти като нощните ми плувания в реката край мелницата.

Бъд ме посреща с джин и тоник и ние започваме да наваксваме. Говорили сме си и преди, така че са в течение, но сега им казвам, че тази вечер предпочитам да не разговаряме на тази тема.

Седим във вътрешния двор, зареяли поглед над басейна, зад мен Бъд пече пилета на грил — това е истинската Калифорния. Когато телефонът иззвънява, усещам как се изправя косата ми; започвам да ставам параноик. Повтарям си, че се намирам в дома на Уилкис, това е техният телефон, търсят тях; трябва да се отпусна.

Кам казва, че ме търсят. Край на отпускането. Влизам във всекидневната и вземам телефонната слушалка. Джоан е. Очаквам най-лошото, но нямам представа какво точно разбирам под това.

— Джак, трябва да дойдеш веднага! Стана нещо с татко! Имаме нужда от теб веднага!

— Какво стана, Джоан?

— Моля те, побързай! Побързай, моля те! Не мога да говоря сега.

Започва да плаче. Не прекъсва, плаче.

— Добре, Джоан; тръгвам веднага! Ще бъда у вас след половин час.

Тя продължава да плаче. Чакам още една минута да не би да каже още нещо, после внимателно поставям слушалката. Започвам да треперя. Трябва да е нещо сериозно, щом Джоан плаче така. Питам се дали Марио е там. Чудя се дали татко е умрял, дали се е убил, или се е наранил. Искам да позвъня отново и да задам тези въпроси, но ми е трудно да се раздвижа, така съм се вцепенил, а знам, че трябва бързо да отида у тях.

Кам се приближава до мен. Държи питието ми в ръка и го поставя на масата до мен.

— Какво става, Джак? Бял си като платно. Какво се е случило, нещо с майка ти ли?

— Не, с татко. Не знам какво се е случило, но сестра ми Джоан има нужда от мен във Вали. Ужасно съжалявам, Кам, но не мога да остана; трябва веднага да тръгвам.

Вървя с усилие към вратата. Кам ме целува.

— Бъди внимателен, Джак; внимавай как шофираш!

Бъд идва с мен до колата, настоява той да ме закара. Но аз давам заден и потеглям. Не мисля, че проявявам грубост, просто умът ми не е тук. Толкова съм объркан, опитвам се да мисля за всички неща, които биха могли да се случат.

Няма голямо движение. Слънцето виси над планините и светлината е странна комбинация от синьо и червено.

След двайсет и пет минути спирам пред дома на Джоан. Мерилен ме чака на верандата. Тя се втурва към мен през затревената площ, като плаче. Обхваната е от истерия и ридае на глас. Не мисля, че ме е докосвала, откакто навърши десет години, но сега се хвърля в ръцете ми там, на полянката, под брезите.

— О, чичо Джак; ужасно е! Не мога да гледам. Толкова е ужасно!

Вървя и я влача през полянката. Вратата се отваря и на прага застава Джоан.

— Слава Богу, че си тук, Джак! Никога не съм се молила така в живота си; сигурна бях, че ще катастрофираш.