Татко

Марио тежи почти деветдесет килограма и може да се каже, че е само мускули. Промъквам се пред него и той става. Поглеждам го.

— Обадих се на психиатъра. Уредих среща с него в Перпечуъл; трябва някак да го закараме там.

— Ако успеем, това ще бъде голямо постижение, Джак, казвам ти.

Обръщам главата към татко.

— Здравей, татко, Джони е тук. Какво правиш там? Аз съм, Джони.

Не ми обръща внимание. Успял е да събуе една от обувките си и чорапът му е наполовина изхлузен от крака. Намокрил е панталоните си и урината попива в обувките на Мерилен и в дрехите, които е смъкнал долу от закачалките.

— Хайде, татко. Какво правиш там, търсиш ли нещо?

Пълна тишина.

— Марио, ще можем ли двамата с теб да го изтеглим оттам? Не мога да измисля нищо друго. Трябва да го закараме някак в Перпечуъл.

— Добре, Джак, да опитаме. Хвани го от едната страна, а аз от другата. Внимавай да не те ухапе и се пази — той има страхотен удар. Джоан има синина с размера на пъпеш.

Промушваме се от двете страни и се вмъкваме в гардероба, за да имаме по-стабилна опора. Татко се притиска още по-силно в ъгъла, но успяваме да го измъкнем. Не се съпротивлява, но се свива като таралеж. Носим го така свит надолу по коридора. Молим Джоан да излезе и слагаме татко да седне на стол. Може би „сядам“ не е точната дума; закрепваме го на стол.

— Марио, моля, разтвори тези таблетки валиум във вода.

Оставам с татко. Той е все още така свит. Не си отваря очите, не си маха ръцете от лицето. Палците му са в ушите, а показалците — над клепачите му, средните му пръсти са над носа му, а устните му са притиснати от безименните му пръсти и кутретата. Изглежда като някоя от онези бронзови фигурки с три маймунки, които се поставяха в миналото върху бюра: не гледай злото, не чувай злото, не говори със злото; само че татко е всички тези три маймунки, слети в едно.