Татко

Марио се връща с разтворения валиум. Той държи главата на татко, а аз се опитвам да разтворя с лъжицата устните му. Все едно, че се опитвам да нахраня мъртво птиче, когато вратът му е вече пречупен и храната отказва да отиде надолу. Държа носа на татко, за да преглътне. Почти съм сигурен, че успях да вкарам по-голяма част от валиума.

— Марио, аз ще стоя тук, а ти приготви колата с легло, за да го пренесем в нея.

Той излиза и аз сядам до татко. Наблюдавам го как постепенно се отпуска. Маха ръце от очите си и сяда. Но очите му са празни, лицето — също. Гледа втренчено в нищото. От време на време устните му потрепват, пръстите му се гърчат и играят с цепката на панталоните му.

Когато Марио се връща, го моля да намери чисто бельо и панталони. Преобличаме го; всичко минава без неприятности, подчинява се, не се бори с нас. Но в този момент Джоан надзърта през вратата. Когато я вижда, татко закрива отново лицето си с ръце и издърпва коленете си нагоре. Отпращам я с ръка. Галя го ласкаво по главата, докато отваря едното си око, после другото, поглежда към вратата, където беше Джоан. Смъква внимателно ръце от лицето си и отпуска крака.

Оставям татко с Марио и моля Джоан, Джон и Мерилен да стоят в кухнята, докато го сложим в колата. Връщам се в стаята при него. Изправяме го на крака, но той се е отпуснал съвсем. Докато вървим по коридора, краката му се влачат след нас — всъщност направо го носим. Влачим го до колата и с общи усилия го настаняваме на леглото. Татковите очи са втренчени нагоре; покривам го с одеяло. Джоан ми подава чанта с пижамата му. Марио сяда отпред и ние потегляме. Бях помолил Джоан да се обади на болницата и да им съобщи, че сме тръгнали. По време на цялото пътуване до болницата седя до татко. Той не се помръдва.

Когато се приближаваме до болницата, действието на валиума започва да отслабва. Първо започват да треперят устните му, после започва да размахва ръце и да се опитва да стане от леглото.

Докато стигнем до магистралата за Сан Диего лежа върху него, прегръщам го, опитвам се да го задържа на леглото. Марио непрекъснато поглежда назад и лицето му е посивяло от страх и шок. Той е от онези мъже, които трябва да се бръснат по два пъти на ден. Сега лицето му е покрито с гъста брада и изглежда като пребит. Не ми се мисли какво ще обясняваме на ченгетата, ако ни спрат.

Спираме до входа за „Бърза помощ“. Когато дежурните ме виждат как се боря с татко, тичат обратно за носилка с ремъци. Четиримата го изкарваме от колата върху носилката и закопчаваме ремъците. Делибро е тук, гледа втренчено, не може да повярва на очите си. И Чад е тук. Добре, че той е дежурен тази вечер. А може и Джоан да се е свързала с него.

Вкарват татко в едно от помещенията за бърза помощ; Чад започва изследванията си: кръв, урина, слюнка и т.н. Слагат го на системи. Вече поне не се бори. Делибро ме извиква настрана.

— Мили Боже! Какво се е случило? Изглеждаше така добре при последния ни разговор. Какво може да се е случило?

Опитвам се да разкажа всичко на Делибро за събитията от миналата седмица. Той слуша. Знае вече някои неща. Като че ли разказвам на някого първите серии от телевизионна драма, за да може да следи следващите; толкова реално ми се вижда всичко и на мен самия.

Гледа ме внимателно, за да разбере, дали не си съчинявам. Може би си въобразявам. Чувствам се виновен поне поради десет различни причини. Най-голяма вина изпитвам за това, което знам, че ще направя. Готов съм да избягам. Не искам да стоя повече тук.

— Той очевидно е реагирал остро на натиска, упражнен върху него от майка ви. Изглежда, се е върнал към предишното си състояние.

— Но какво може да бъде направено, докторе? Как можем да спрем този процес?

— Възможно е да се възстанови. Но е трудно да се прецени как ще се развият нещата при човек на неговата възраст. Твърде стар е за радикално лечение. Господин Тремънт, мисля, че трябва да изчакаме и да бъдем търпеливи.

Чад влиза точно в този момент. Изглежда толкова обезкуражен, колкото съм и аз.

— Сега спи. Резултатите от изследванията не са добри. Състоянието му трябва да е комбинация от психологични фактори и метаболизъм; трудно е да се разбере кое от тях задейства другото.

В основни линии, те не могат да му поставят диагноза и не знаят как да го лекуват.

Решават да го задържат в болницата за наблюдение и допълнителни изследвания. Влизам в стаята му тихо и го целувам по челото. Той спи дълбоко, дори хърка; по лицето и челото му има пот.

Вече знам, че си е отишъл. Върнат ни беше на този свят за кратко, но животът му с нас не се оказа достатъчно добър за него. И той си отиде при своя по-добър живот, далече от всички проблеми тук. Знам също, че ако се откаже от този живот по начина, по който беше направил това последния път, ще умре.

Какво ще стане тогава с другия му живот?