Татко

Рита ни откарва на летището половин час преди отлитане. Паркирането е невъзможно, така че тя ни оставя там. Бързо си вземаме нещата, махаме с ръце. Чувствам се отдалечен, някак без опора, свободно плуващ в пространството, движа се механично.

Вече сме на опашката пред гишето за билети, когато осъзнавам, че Били определено се влачи някак странно зад мен, много разстроен за нещо свое. Питам го какво се е случило. Клати глава, нищо не казва. Но става все по-неспокоен. Най-накрая изплюва камъчето.

— Как смяташ, татко? Имам среща в Париж с Деби след три дни. Кое ще бъде по-добре — от Калифорния ли да изпратя телеграма до „Америкън Експрес“ или да се обадя на родителите й оттук; те може да знаят адреса й. Трябваше да се срещнем с нея на острова под плачещата върба. Не ми се иска напразно да ме чака.

Пред нас има още трима души.

— Искаш ли наистина да дойдеш на това погребение, Бил?

Поглежда ме в очите за пръв път от получаването на телеграмата насам.

— Боже мой, татко! Той е твой баща; разбира се, че ще дойда! Едва ли някой ще ме оправдае, че не съм бил на погребението на дядо си.

— Аз ще те разбера и оправдая, Бил; това се отнася и за майка ти. Погребението на татко не е твой проблем. Ще намеря някакво обяснение.

Пред нас има още двама души.

— Не искам да те оставям така, татко.

— Това няма значение, Бил. И на мене нямаше да ми се иска да се връщам в Калифорния, ако бях на твое място; бих предпочел да посрещна момичето си под онова дърво там.

— Сигурен ли си в това?

Кимам. Усмихва се и протяга ръка. Стискаме си ръце. Това се случва за пръв път. Ръцете му приличат толкова много на моите — имам странното усещане, че правя ръкостискане със себе си. Обръщам се към жената на гишето и си купувам един билет. Няма проблеми с анулирането на резервацията за Били. Трябва да се кача на самолета след петнайсет минути; отиваме да сложа етикет на багажа си.

— Били, ето ти четиристотин долара. Толкова щяха да бъдат разноските ти за отиване и връщане от Калифорния. Провери дали можеш да попаднеш на анулиран чартърен полет или на резервен; обзалагам се, че ще намериш нещо под сто долара, особено като студент; така ще ти останат пари.

Давам му четирите стодоларови банкноти, които получихме от дамата в публичния дом. Били ме изпраща до входа и ние отново си подаваме ръце. И двамата бързаме, и двамата се опитваме да се разделим, преди нещо в нас да се пречупи.

* * *

Вървя през дълги, тесни, покрити с червена пътека коридори с ниски тавани. Чувствам се по-добре. За пръв път се качвам навреме в самолет.

Детството на Били приключи. Може би като привилегирован зрител ще мога да видя бъдещия му живот. Моето време с татко приключи; близостта ни накрая, сега остава вътре в мен, скрита завинаги.

Изпълнявам механично всичко, свързано с пътуването със самолет: слагам на място ръчния си багаж, сядам на мястото си до прозореца, закопчавам колана. Раздават ни слушалки; слагам ги. Искам да убия следващите пет или шест часа, просто да ги оставя да се случат без мое участие. Искам да стана предмет, багаж, който се пренася срещу високо заплащане на далечно разстояние. В сектора за непушачи съм до прозорец пред крилото; това е любимото ми място. Няма много пътници. Никой не сяда до мен.

Излитаме. Обзема ме приятно чувство, когато се отделяме от земята. След първоначалното ускорение се чувствам безтегловен, умиращ бавно. В напускането на земята има нещо странно, нещо освобождаващо.

Поглеждам надолу. Пенсилванската магистрала лъкатуши през планините. Съвсем доскоро двамата с Били се борехме с всеки километър, пълзяхме по нея, всяка минута излагахме живота си на опасност, обзети от постоянно напрежение, чувство на несигурност, отговорност. Сега летя, плъзгам се, впускам се, нося се над нея — и всичко това е като смърт в сравнение с живота. Чувствам се като отстранен от борбата с живота, понесен някъде без усилия от моя страна.

Отпускам глава върху пластмасовия двоен прозорец. От слушалките ми се носи първата симфония на Малер. Слушам я сега, а той я е сътворил преди раждането на татко.

Носят питиетата — пия; носят подноса с храна — ям; но съм сред облаците, част от сложните фантазии на Густав Малер върху френска детска песничка. Когато пускат филма, подчинявам се на искането на стюардесата да спусна транспаранта, но си оставям мъничка пролука, през която да надзъртам навън. Наблюдавам шарките по земята, докато се носим над тях, дългите сенки, насочени назад, назад, откъдето идваме, назад, където накрая се надявам да се върна.

Наносните, заливани от приливи земи на Източния бряг, преминават в планинската верига на Апалачите; Апалачите се преливат в Средния Запад, плоската равнина, безкрайните редици, напоителните системи, правоъгълните ниви. Малко от това беше видимо за нас, докато препускахме бясно през тези места, заобиколени от всички страни от царевица на нивото на очите, пшеница или пасящи говеда.