Читаем Татко полностью

Когато го изписват от болницата за втори път, имаме късмет да му намерим стая в оздравителен дом близо до къщата ни. Малък е — само с трийсет легла, но е по-добър от Котидж Вила. Мама се чувства по-добре при мисълта, че е толкова близо. Може да отива там пеша, когато й се прииска.



Доктор Чад се съгласява да го наблюдава. Нещата се нареждат добре. Джоан настоява да се върна в Париж при Врон и Джаки. Не се противопоставям повече. Освен това Джоан наема и медицинска сестра, която да ходи при мама два пъти седмично, и самата тя ще я посещава два пъти седмично. Това е най-доброто.

Състоянието на татко не се подобрява. Не разпознава никого от нас. Не се контролира; не може да се храни сам. Очите му имат същия безумен израз. Отишъл си е, вероятно завинаги. Надявам се само, че е щастлив там, в Кейп Мей или където и да е сега.

Били помага много през тези дни. Прекарва времето си с мама и се опитва да направи всичко, което може; но не и да ходи при татко — това вече е прекалено за него.

Ще се върне с мен във Франция. Съгласявам се да му платя обратния път. Ще пресечем страната с кола и ще се опитаме да попаднем на анулиран чартърен полет или резервен полет. Не ми се иска да се възползвам от предложението на Джоан да ми плати обратния път. Те не са по-богати от нас.

Телефонирам на АЛА КОН. Отговарят ми, че за следващия ден имат подготвени за път четири коли, можем да отидем и да си изберем една от тях. И друг път съм карал коли за тях, имат името ми в картотеката си.

Отивам с колата на мама да се сбогувам с Марти. Моля я да телефонира веднъж седмично на мама и да не посещава татко. Прекалено потискащо е за нейното състояние.

Тази нощ Били спи в спалнята към градината, аз оставам в болничното легло. Много ми е трудно да накарам майка да си легне. Тя непрекъснато броди из къщата…

Мисли, че не трябва да я напускам, страх я е да остане сама. От друга страна, разбира, че повече не мога да остана. Не знам дали е продължила да броди из къщата след два часа сутринта, защото заспивам.

Глава 23

Когато завиваме по алеята към дома на моите приятели, виждаме Рита на вратата. В ръката си държи телеграма. Представих си Джаки, когато тичаше към мен в студа на Морван. Предчувствам нещо лошо както тогава.

Спирам. Били, който ме следва, се блъска в мен. Продължавам бавно да вървя.

— Пристигна веднага след като тръгнахте; от Калифорния е.

Не знам защо я отварям още там, на стъпалата. Рита отстъпва и е от вътрешната страна на прага. Били стои до мен. Чете се лесно.

7 юли


ТАТКО ПОЧИНА ДНЕС СТОП

ПОГРЕБЕНИЕТО ПЕТЪК СТОП

ТЕЛЕГРАФИРАЙ ПОЛЕТА СТОП

ОБИЧ ДЖОАН

Подавам телеграмата на Били.

— Дядо ти е починал, Бил. Ще трябва да се връщаме.

Само това можах да изрека.

Минавам край Рита и отивам в двора им. Плача. Не мисля, че някога в живота си съм ридал с такова отчаяние. Стоя в задния им двор, облегнал глава на стената и плача, докато повърна.

Плача заради много неща и те са различни форми на самосъжаление. Плача, както плачеше момчето в онзи разказ „Бимини“ на Хемингуей. Неговата голяма риба му избяга, след като се беше приближил толкова много до нея. Моят татко избяга от мен. Нямах волята, куража, упорството, да положа последни усилия, за да го върна обратно в света на живите.

Ридая още, защото той ще ми липсва много — няма да чувам гласа му, да виждам характерните за него движения, да усещам миризмата му, да го докосвам. Той си е отишъл — няма го.

Ридая още, защото ме е страх. Страх ме е от смъртта. Страхувам се да бъда сам; в естествения ход на нещата аз съм този, който следва да умре след него.

Тези са някои от причините, за които знам, че плача; но има и други, и те не са толкова егоистични. Плача за мама, за Джоан, за Джаки, който никога няма да познава дядо си, за него той ще бъде само име. Плача за Врон, която много обичаше татко. Но най-много плача, защото голяма част от мен си е отишла.

Чувам шум и виждам Рита зад мен. Обръщам се и ние се вкопчваме един в друг. Тя е дребна, по-дребна от Джоан, по-дребна е и от мама, но силна, притиска ме към себе си по-силно, отколкото аз нея. Вцепенявам се. Не искам да напусна това убежище, този източник на сила и утеха. Това е обратна връзка, нейната сила и енергия се вливат в мен, умиращо дърво, което тегли жизнени сокове от имел.



Най-сетне преставам да плача. Рита ме повежда към къщата, в кухнята. Сядаме, смутени, изтощени. Пат все още е на работа. Били е на горния етаж. Не мога да говоря с нея. Колкото пъти се опитам, избухвам в плач. Пита ме дали да направи резервации за Лос Анджелис. Кимам. Пътуването ни дотук вече няма смисъл.

Самолетът отлита в седем. Рита казва, че ще ни откара до летището. Освен това ще съобщи на Джоан номера на полета ни. Двамата с Били мълчаливо събираме вещите си. Знае, че не съм в състояние да говоря; самият той се е затворил в себе си. Сега той ми е най-близкият мъжки роднина, а дори не мога да го докосна.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Текст
Текст

«Текст» – первый реалистический роман Дмитрия Глуховского, автора «Метро», «Будущего» и «Сумерек». Эта книга на стыке триллера, романа-нуар и драмы, история о столкновении поколений, о невозможной любви и бесполезном возмездии. Действие разворачивается в сегодняшней Москве и ее пригородах.Телефон стал для души резервным хранилищем. В нем самые яркие наши воспоминания: мы храним свой смех в фотографиях и минуты счастья – в видео. В почте – наставления от матери и деловая подноготная. В истории браузеров – всё, что нам интересно на самом деле. В чатах – признания в любви и прощания, снимки соблазнов и свидетельства грехов, слезы и обиды. Такое время.Картинки, видео, текст. Телефон – это и есть я. Тот, кто получит мой телефон, для остальных станет мной. Когда заметят, будет уже слишком поздно. Для всех.

Дмитрий Алексеевич Глуховский , Дмитрий Глуховский , Святослав Владимирович Логинов

Детективы / Современная русская и зарубежная проза / Социально-психологическая фантастика / Триллеры
Адриан Моул и оружие массового поражения
Адриан Моул и оружие массового поражения

Адриан Моул возвращается! Фаны знаменитого недотепы по всему миру ликуют – Сью Таунсенд решилась-таки написать еще одну книгу "Дневников Адриана Моула".Адриану уже 34, он вполне взрослый и солидный человек, отец двух детей и владелец пентхауса в модном районе на берегу канала. Но жизнь его по-прежнему полна невыносимых мук. Новенький пентхаус не радует, поскольку в карманах Адриана зияет огромная брешь, пробитая кредитом. За дверью квартиры подкарауливает семейство лебедей с явным намерением откусить Адриану руку. А по городу рыскает кошмарное создание по имени Маргаритка с одной-единственной целью – надеть на палец Адриана обручальное кольцо. Не радует Адриана и общественная жизнь. Его кумир Тони Блэр на пару с приятелем Бушем развязал войну в Ираке, а Адриан так хотел понежиться на ласковом ближневосточном солнышке. Адриан и в новой книге – все тот же романтик, тоскующий по лучшему, совершенному миру, а Сью Таунсенд остается самым душевным и ироничным писателем в современной английской литературе. Можно с абсолютной уверенностью говорить, что Адриан Моул – самый успешный комический герой последней четверти века, и что самое поразительное – свой пьедестал он не собирается никому уступать.

Сьюзан Таунсенд , Сью Таунсенд

Проза / Современная русская и зарубежная проза / Проза прочее / Современная проза
Зараза
Зараза

Меня зовут Андрей Гагарин — позывной «Космос».Моя младшая сестра — журналистка, она верит в правду, сует нос в чужие дела и не знает, когда вовремя остановиться. Она пропала без вести во время командировки в Сьерра-Леоне, где в очередной раз вспыхнула какая-то эпидемия.Под видом помощника популярного блогера я пробрался на последний гуманитарный рейс МЧС, чтобы пройти путем сестры, найти ее и вернуть домой.Мне не привыкать участвовать в боевых спасательных операциях, а ковид или какая другая зараза меня не остановит, но я даже предположить не мог, что попаду в эпицентр самого настоящего зомбиапокалипсиса. А против меня будут не только зомби, но и обезумевшие мародеры, туземные колдуны и мощь огромной корпорации, скрывающей свои тайны.

Алексей Филиппов , Евгений Александрович Гарцевич , Наталья Александровна Пашова , Сергей Тютюнник , Софья Владимировна Рыбкина

Фантастика / Современная русская и зарубежная проза / Постапокалипсис / Социально-психологическая фантастика / Современная проза