Читаем Татко полностью

— Сега, Джони, в църквата ни говорят, че трябва да забравим всичко това. Свещеникът ни казва, че е смъртен грях да мислим и чувстваме както по-рано. Честна дума, нямам нищо лично против негрите, Джони; само тази тръпка, която пропълзява надолу по гръбначния ми стълб — знаеш как се изправя и втърдява козината на влудено или изплашено куче. И се обзалагам, че негрите изпитват същото към мен. Когато двамата с Бет отиваме на черква в Сейнт Огъстин, винаги се оглеждаме за място по-далеч от каквито и да било негри или мексиканци. С тази „целувка на помирение“, с тези нови отношения сега, от нас се очаква да подаваме ръка на хората около нас, а ние не можем да го направим с някой мексиканец или негър. Джон, хората не могат да се променят толкова бързо. Казах това на свещеника при изповед, а той ми отговори да се моля за любов и милосърдие.

— Моля се, Джони, но нищо не излиза. И като си помисля, че сигурно ще отида в ада само защото не мога да се накарам да обичам негрите! Не е честно. На млади години човек прави каквото се предполага, че трябва да прави, а после те сменят правилата.

Замълчава. Все още не разбирам какво очаква от мен. Радвам се, че нямам такъв проблем: не само тази част за расовата нетърпимост, но и зависимостта от някого, който да определя дали съм добър или лош. Хората лесно се оставят някой да управлява живота им.



Правя бърза закуска: бира, чипс и солени бисквити. Татко пуска телевизора, оглежда се и сяда в люлеещия се стол; аз сядам на маминия „златен“ стол.

— Татко, проблемът е там, че брадата ти ще докара майка до припадък, когато я посетим. Не можеш да отидеш в болницата така.

Той ме дарява с една от хитрите си усмивки, става и отива в банята. Връща се след няколко минути с хирургическа маска над долната част на лицето си и пробляскващи очи над нея.

— Майка ти слага това, когато си боядисва косата. Ще й кажем, че съм настинал и не искаме да я заразя.

Задавям се с бирата си и тичам до умивалника в кухнята. Той ме следва обезпокоен. Поглеждам го крадешком: има вид на хирург. Като се има предвид маминият страх от микроби, това решение е дяволски хитро.

Номерът с маската минава чудесно. Татко дори добавя приемливо подсмърчане и кашлица. Брадата му расте бързо. Само за седмица започва да се завива. Тя е къдрава и гъста, с твърди косми, напомня окосмяване на полови органи. Татко е почти плешив и това, което е останало на главата му, е побеляло. Все още има някой и друг тъмен косъм във веждите му — и това е всичко, което подсказва какъв е бил цветът на косата му.

Но тази брада е нещо съвсем друго. Тя е преобладаващо тъмнокестенява, не бяла. Изглежда поне десет години по-млад и невероятно жизнен.

Многократно го сварвам пред огледалото в банята. Тези негови разделени предни зъби са чудесно обрамчени от брадата. Трудно ми е да го възприема — като че ли татко се върна назад с цяло поколение и сега двамата сме връстници.

Джоан е във възторг. Тя гали брадата му, а той се усмихва и накрая тя го целува силно и възторжено. Едва не припадна от смях, когато й показахме трика с хирургическата маска. Но се безпокои, че майка ще ни разкрие по някакъв начин.

* * *

През последната седмица двамата с татко ходим всяка вечер в „Ор Хаус“. Вземаме си нашата кана бира и се отдаваме на удоволствието да наблюдаваме шумния живот пред нас: предпочитаме го пред телевизията. Водим почти смислени разговори. Говорим за майка, за здравето й и за нещата, които трябва да направим, за да бъде къщата по-удобна за нея. Той дори предлага свои идеи. Инсталира вътрешен телефон между стаите. Идеята му е „лудешка“, но върши работа.

Веднъж позвъни посред нощ и ме изплаши до смърт. Казва ми, че искал да провери дали звукът е достатъчно силен, за да събуди спящ. Часът е три сутринта, когато той обикновено ходи до тоалетната. Баща ми има доста развито чувство за хумор.

Няколко пъти ходим на гости на Гари и Марти. Не говори много, но очевидно ни слуша с удоволствие. Разговорът се върти около бебето и мама. Не гледаме телевизия.

Идва денят, в който мама се връща вкъщи. Всичко е готово. Сутринта татко излиза от банята гладко избръснат; никакви коментари. Докарваме майка вкъщи с колата и тя бърбори почти без да си поеме дъх. Струва ми се, че ще получи втори инфаркт, преди дори да сме я прибрали у дома.

Слагам я в леглото, дърпам щорите и настоявам да подремне. До този момент не бях осъзнал каква огромна отговорност е връщането й вкъщи. Ако се случи нещо, до болницата има най-малко петнайсет минути.

Паникьосан съм повече от татко. Двамата с него пием бира и ядем сандвичи в задния двор. Той ме пита кога според мен ще може отново да спи до майка. Не бях и помислил за това.

Веднага след дрямката й я намирам седнала в леглото; опитва се да си напъха ръцете в хавлиена роба. Иска да отиде до тоалетната, отказва подлога в леглото. Нищо от моите доводи не може да я спре. Движим се бавно към тоалетната. Тя се придържа с едната си ръка за мен, а с другата — за стената. Успявам да я вмъкна в тоалетната, тя ме отблъсква и заключва вратата.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Текст
Текст

«Текст» – первый реалистический роман Дмитрия Глуховского, автора «Метро», «Будущего» и «Сумерек». Эта книга на стыке триллера, романа-нуар и драмы, история о столкновении поколений, о невозможной любви и бесполезном возмездии. Действие разворачивается в сегодняшней Москве и ее пригородах.Телефон стал для души резервным хранилищем. В нем самые яркие наши воспоминания: мы храним свой смех в фотографиях и минуты счастья – в видео. В почте – наставления от матери и деловая подноготная. В истории браузеров – всё, что нам интересно на самом деле. В чатах – признания в любви и прощания, снимки соблазнов и свидетельства грехов, слезы и обиды. Такое время.Картинки, видео, текст. Телефон – это и есть я. Тот, кто получит мой телефон, для остальных станет мной. Когда заметят, будет уже слишком поздно. Для всех.

Дмитрий Алексеевич Глуховский , Дмитрий Глуховский , Святослав Владимирович Логинов

Детективы / Современная русская и зарубежная проза / Социально-психологическая фантастика / Триллеры
Адриан Моул и оружие массового поражения
Адриан Моул и оружие массового поражения

Адриан Моул возвращается! Фаны знаменитого недотепы по всему миру ликуют – Сью Таунсенд решилась-таки написать еще одну книгу "Дневников Адриана Моула".Адриану уже 34, он вполне взрослый и солидный человек, отец двух детей и владелец пентхауса в модном районе на берегу канала. Но жизнь его по-прежнему полна невыносимых мук. Новенький пентхаус не радует, поскольку в карманах Адриана зияет огромная брешь, пробитая кредитом. За дверью квартиры подкарауливает семейство лебедей с явным намерением откусить Адриану руку. А по городу рыскает кошмарное создание по имени Маргаритка с одной-единственной целью – надеть на палец Адриана обручальное кольцо. Не радует Адриана и общественная жизнь. Его кумир Тони Блэр на пару с приятелем Бушем развязал войну в Ираке, а Адриан так хотел понежиться на ласковом ближневосточном солнышке. Адриан и в новой книге – все тот же романтик, тоскующий по лучшему, совершенному миру, а Сью Таунсенд остается самым душевным и ироничным писателем в современной английской литературе. Можно с абсолютной уверенностью говорить, что Адриан Моул – самый успешный комический герой последней четверти века, и что самое поразительное – свой пьедестал он не собирается никому уступать.

Сьюзан Таунсенд , Сью Таунсенд

Проза / Современная русская и зарубежная проза / Проза прочее / Современная проза
Зараза
Зараза

Меня зовут Андрей Гагарин — позывной «Космос».Моя младшая сестра — журналистка, она верит в правду, сует нос в чужие дела и не знает, когда вовремя остановиться. Она пропала без вести во время командировки в Сьерра-Леоне, где в очередной раз вспыхнула какая-то эпидемия.Под видом помощника популярного блогера я пробрался на последний гуманитарный рейс МЧС, чтобы пройти путем сестры, найти ее и вернуть домой.Мне не привыкать участвовать в боевых спасательных операциях, а ковид или какая другая зараза меня не остановит, но я даже предположить не мог, что попаду в эпицентр самого настоящего зомбиапокалипсиса. А против меня будут не только зомби, но и обезумевшие мародеры, туземные колдуны и мощь огромной корпорации, скрывающей свои тайны.

Алексей Филиппов , Евгений Александрович Гарцевич , Наталья Александровна Пашова , Сергей Тютюнник , Софья Владимировна Рыбкина

Фантастика / Современная русская и зарубежная проза / Постапокалипсис / Социально-психологическая фантастика / Современная проза