Татко

Първо, татко не използва платната, които му оставих. Каза тогава, че ги бил спестявал; предполагам, че ги е запазил за бъдещите си шедьоври. Купува платна от памук, опънати и залепени върху пресован картон. Размерите им бяха петнайсет на двайсет и два сантиметра. За татко картините са ръчно изработени и ръчно оцветени фотографии. Той се залавя да рисува картини с размери на снимки. И дори рисува от снимка. Нищо не може да го убеди да рисува директно от природата или да използва въображението си. Иска да рисува това, което може да измери.

Една от картините му представлява индианец, който тъче на вертикален стан насред пустинята; всичко това на платно, не по-голямо от снимка с размери дванайсет и половина на седемнайсет и половина сантиметра. Татко вероятно е господарят на четката с три косъма. Тази негова индианска рисунка е чудесен пример на координация между окото и ръката, но като картина не струва.

Нарисува и две картини, разпределени на платното с помощта на цифри. Това е точно според неговите разбирания. И двете са в приемлив размер: трийсет на четирийсет и пет сантиметра. Едната е „Свещеното сърце“, а другата — „Благословената майка“. Той постави и тях в рамки; закачени са в спалнята до леглото, на което спя. И тук работата му е съвършена: изключително съчетание на цветове и точно спазване на линиите. И двете могат да бъдат използвани като модели за рисуване върху разделеното с цифри платно.

Но тази сутрин на закуска той ми казва, че с кариерата му на художник е свършено. Оказа се, че се е опитал да нарисува един от манастирите в чест на Сан Фернандо. За миг си помислих, че наистина е ходил до Сан Фернандо, но се оказа, че отново става въпрос за фотография. Показва ми я; опитал се беше да я оразмери. Невъзможна картина за прерисуване. Не съм сигурен дали и аз бих могъл да създам добре композирана картина от този хаос. На преден план имаше храсталак, следва празно калифорнийско небе, което заема поне половината от снимката. Между храсталака и небето е натикана жълтеникавата сграда под ъгъл към плоскостта на снимката. Нещата се влошават допълнително от арки, минаващи през най-близката страна на сградата. Това практически не се поддава на композиция, подобно на стрела преминава от лява предна позиция до дясна задна.

Татко ми разказа колко са го измъчили тези арки. Общата композиция не го безпокои — но арките са го подлудили. За него перспективата е истинска мистерия.

След ритуала с чиниите отиваме в спалнята и той ми показва картината си. Скрил я е така, че майка да не я види. Представлява кален хаос с няколко зелени петна в предната част.

Опитвам се да я коригирам, показвам му как да поправи арките, вкарвам някаква идея за перспектива, но е невъзможно да се създаде картина от такава слаба фотография. По принцип рисуване от фотография не е добро като идея; камерите имат око на циклоп, губи се динамиката на биоптичното човешко зрение.

Страшно ми се иска да пиша на Врон и да й съобщя за бебето, но знам, че Марти желае да направи това сама.

Татко влиза в оранжерията. Със сигурност ще прекара много време там.

Сега почвата е точно такава, каквато е нужна. Тя е достатъчно мека, без да е прекалено влажна, за да може лизгарят да влезе до дръжката. Новооткритата почва блести там, където металът е бил силно притиснат към нея.

Посещаваме майка и й казваме за Марти. Тя приема новината спокойно, сякаш я е очаквала. Може би когато си на смъртно легло, раждането на нов живот не ти изглежда кой знае какво. Дори е възможно да се чувства като пренебрегната.

Когато се връщаме, все още съм прекалено неспокоен, така че отивам в задния двор и работя по мотоциклета си. Привършвам и решавам да изведа татко на разходка. Ще бъде удоволствие да отидем до плажа с мотоциклет. Мисля си, че възбудата от този вид разходка може да помогне да се прочистят някои паяжини в главата му.

Знам, че тук имаме две стари каски. Ровя се за тях в гаража. Татко ме наблюдава.

— Какво ще кажеш, татко? Какво ще кажеш за една разходка с моя мотоциклет до океана: следобедът е чудесен; да отидем да погледаме залеза.

Втренчва се в мотоциклета.

— Не знам какво да ти кажа; страх ме е от него.

Помагам му да стегне ремъците на резервната каска. Не знам защо, но той не прилича на мотоциклетист, а на Чарлз Линдбърг с една от тези стари, кожени авиаторски шапки. Освен това каската навежда главата му напред, изглежда твърде тежка за врата му.

Яхвам мотоциклета, освобождавам подпорите. Обяснявам му как да се качи зад мен. Казвам му да ме прегърне през кръста и да се държи здраво.

— Само така ли мога да се държа?

— Това е най-сигурният начин, татко. Искам от теб да се навеждаш напред, когато аз се навеждам — все едно, че сме един човек.