Татко

Пристигат, когато свършваме с вечерята си. Очите на Марти блестят от вълнение. Набираме директно и веднага се свързваме. Марти започва да плаче още след първото изречение. Аз съм на телефона в спалнята. Хубаво е да чуя гласа на Врон. Може би тя също плаче; както и аз. Похарчихме десет долара, за да плачем заедно на шест хиляди мили един от друг. Когато приключваме и се връщаме във всекидневната, виждам, че татко си е махнал очилата и си бърше очите. Поглежда ме.

— За какво плачем, Джони?

Точно това ни трябваше и ние се заливаме в смях. Изпиваме по чаша вино, преди Марти и Гари да си тръгнат.

Татко пуска телевизора. Бях помолил Марти да ми донесе някаква книга. Опитвам се да я чета на глас, но всеки път, когато започна, татко ме прекъсва. Четенето е порок в тази къща. Майка ми няма равна на себе си в горене на вестници и списания един ден след получаването им. За нея хартията е като падналите листа, естествен и постоянен враг, с който човек трябва да се бори. Книгата е само хартия — прочиташ я и я изгаряш. Да държиш книги в дома си е все едно да не си оправяш леглото сутрин. Освен това четенето предизвиква омекване на мозъка, разваля очите и внушава протестантски или комунистически идеи.

Татко също има предубеждение към четенето, но поради съвсем други причини. Според баща му то било само за момичета. Той дал образование на момичетата си, всички са завършили гимназия, но момчетата са ги спирали от училище веднага щом пораснат достатъчно, за да започнат да учат фермерство, дърводелство или шлосерство. Баща ми счита, че мъжете са творците, а жените — изпълнителите.

Към десет и половина се измъквам от всекидневната и си лягам. Не знам колко време след това татко е продължил да гледа Джони Карсън.

Три дни по-късно мама излиза от интензивното отделение. Доктор Коу ми казва, че ще остане в болницата още две седмици. Всички изследвания показвали, че е прекарала тежък инфаркт и й предстои дълго възстановяване.

Междувременно татко се справя чудесно. Вече е самостоятелен. Една неделя дори излязохме в открито море заедно с един мой приятел и на него не му прилоша.

Когато бяхме на платноходката, забелязах, че татко се нуждае от бръснене. Не си спомням баща си небръснат за повече от половин ден. Питам го дали няма някакво кожно заболяване; допускам, че може да е изпуснал точка от сутрешния списък в банята. Поглежда ме, докато завивам по булевард „Джеферсън“.

— Не, Джони, кожата ми е добре.

Прекарва ръце по наболата си брада. Изчаквам една минута, без да съм наясно как ще се справя с проблема.

— Татко, попитах, защото ми се струва, че тази сутрин си пропуснал да се обръснеш.

Усмихва се и отново прекарва ръка по лицето си, като прикрива усмивката си.

— Знаеш ли, Джон, никога не съм виждал брадата си. Започнах да се бръсна, когато бях на петнайсет години, и съм се бръснал всяка сутрин през целия си живот. Дори когато ходех на лов с татко и другите, се бръснех със студена вода. Искам само да видя как изглежда брадата ми. Мисля, че всичко е наред, нали? Майка ти е в болницата; когато се върне вкъщи, ще я избръсна.

Изненадан съм от собствените си реакции. Безпокоя се какво ще кажат съседите. Може би ще си помислят, че съм го оставил да се запусне.

В следващия момент схващам комичната страна на положението и започвам да се смея. И татко се смее. Когато отбивам в алеята пред къщи, и двамата все още се смеем. Без съмнение съседите едва ли си мислят, че сме се съсипали от скръб заради инфаркта на мама.

Гледаме някакво спортно състезание по телевизията с участието на тима на „Доджърс“. След него татко подхваща разговор. Започва с това, че винаги е бил привърженик на „Ейнджълс“, защото в „Доджърс“ имало много негри. Първата ми реакция е да се измъкна от тази тема; не исках да разваля добрите чувства между нас в момента. Но той желае да говори; има нещо, което го смущава.

— Когато бях дете и се преместихме за пръв път от Уискънсин на изток, живеехме в Югозападна Филаделфия близо до негърския квартал. За нас не беше безопасно да пресичаме някои части на града и бяхме готови да убием всеки негър, на когото му хрумне да се премести на запад от Шейсета улица или на север от Уудлоон авеню. От сутрин до вечер бяхме като на война. Точно затова се преместихме на Ъпър Дарби. Мразех идеята да се местя на пет мили от семейството си, но се страхувах от тези негри. Гордеехме се, че църквата „Сейнт Барнабас“ предлага единственото училище без негри; в онези дни дори свещениците говореха за това.

Спира да говори. Чудя се каква реакция очаква от мен.