Татко

Разтварям две таблетки елавил в чаша вода. Със сигурност ще се задави с лекарството. Не знам какво да й кажа. Тя гледа на мен като на единственият член в семейството, за когото се предполага, че знае нещо от областта на психологията. Не знам, не мога да разбера какво става. Джоан наклонява главата на татко назад, аз стискам носа му и наливаме разтворения елавил между зъбите му. Слава Богу, този път той поглъща разтвореното лекарство.

Седя и чакам. Нямам представа след колко време ще започне да действа лекарството. Джоан приготвя вечеря в кухнята. След около петнайсет минути татко спира да плаче. Сълзите му като че ли пресъхват. Престава да ридае и започва отново неразбираемото ломотене и кривене на устни. Получава кратки спазми, сякаш реагира на малки, внезапни болки.

Викам сестра си:

— Хей, Джоан, погледни само. Тези лекарства са невероятни. За по-малко от час той спря да плаче и вече не изглежда тъжен.

Тя идва и се навежда над татко.

— Но не е и щастлив. Изглежда като че ли в главата му се води истинска битка.

Около десет минути по-късно обаче той… Трудно е да се опише. Татко става свръхчувствителен към всеки звук, към всяка промяна в светлината, към всяко движение, към всичко. Дори собственото му дишане го кара да подскача. Той е в състояние на непрекъсната възбуда, всяка негова част се движи, вибрира, потръпва, извива.

Спомням си за онзи ден, когато все още живеехме с Врон в Калифорния и пералнята ни „хукна“ из банята. Пералнята подскачаше наоколо, борех се, вкопчен в нея, и крещях на Врон да изтегли шнура.

Навеждам се над татко, опитвам се да го задържа. Страхувам се, че ще остане без капка сила. Не беше ял нищо цял ден, а сега изгаря толкова калории.

— Господи, Джоан! Той е толкова превъзбуден. Може би това е целта на елавила, но явно не е подходящ за него.

Джоан обгръща с ръце краката му. И двамата говорим, опитваме се да го успокоим.

Искам да му дам транквилант, преди да се разпадне; не може да продължава така. Тичам да взема валиум от стаята на майка. Стривам таблетката и му я вкарваме насила през зъбите. Меря кръвното му налягане. То е двеста и двайсет на сто и десет… Пулсът му е страшно ускорен, пърха като заловена птичка.

Джоан държи татко, докато телефонирам в болницата и успявам да се преборя да ме свържат с Етридж. Казвам му какво става и какво съм направил до този момент.

— Господин Тремънт. Кой премери кръвното на баща ви?

— Аз, доктор Етридж.

— Да не би да си въобразявате, че сте доктор, господин Тремънт?

Вероятно с това, че съм си разрешил да измеря кръвното налягане на татко, съм заплашил някак си този надут пуяк. Той продължава в същия дух.

— Имате ли право да предписвате лекарства, господин Тремънт?

Решавам, че сега е моментът да поизлъжа. Всъщност правя го без дори да се замисля.

— Доктор Тремънт, доктор Етридж. Да, имам право да предписвам лекарства. Това е напълно в границите на моите прерогативи като член на Американската асоциация на психолозите. Освен това не харесвам вашето отношение, доктор Етридж; то е определено неетично и неподходящо в критична ситуация като тази.

Всъщност не съм член на асоциацията повече от двайсет години. Това е един от малкото луксове, от които си разреших да се откажа. Настъпи пауза. Давам му шанс, но той мълчи.

— Това, което искам от вас в този момент, доктор Етридж, и то веднага, е да ни посъветвате какво да направим, за да компенсираме страничните действия на елавила, който вие предписахте по телефона.

Знам, че го хванах натясно. Последва още една дълга пауза. Кълна се, че ако прекъсне, този път ще му вдигна истински скандал.

— Господин Тремънт, аз също не харесвам вашето отношение. В случая с баща ви сега вероятно е най-добре да изчакате да се успокои или да покаже други признаци на депресия, преди да му дадете още елавил. Валиумът, който сте му дали, би трябвало да го успокои, но е много вероятно отново да изпадне в депресия. Опитайте, ако не успеете, докарайте го тук:

Благодарих и поставих слушалката на място. По-добре е да прекъсна, преди да кажа какво мисля.

Татко бавно започва да идва на себе си. Двамата с Джоан седим и разговаряме с него или помежду си. Налага се да признаем, че не можем да продължаваме по този начин. Поведението на мама в дома на сестра ми е неконтролируемо, състоянието на татко не се подобрява — и двамата сме в задънена улица. На всичкото отгоре състоянието на татко не само не се подобрява, но дори се влошава и физически, и умствено. Не мога да го задържа да стои прав върху кантара в банята, но и без него е ясно, че слабее прогресивно. Лактите и коленете му са като гнезда на сачмени лагери, а мускулите му са само едни жилки.

Решаваме да го върнем в болницата. Телефонирам им и ги информирам, че пристигаме.