Татко

Великолепен ден е. Проходът е на три хиляди и шестстотин метра над морското равнище. Спускаме се. Вземаме завоите един след друг в слънчевата светлина; минаваме край огромни дървета и масивни скали, от време на време зърваме бързи поточета в дъното на дълбоки проломи. Пътят лъкатуши през безброй остри завои. Минаваме край отделни разширения — един ден тук ще минава голяма магистрала.

Никога няма да се споразумеем за изпреварването. Няма видимост на повече от седемдесет метра, а камионите с ремаркета са се проточили на около двайсет и осем-трийсет метра пред нас: не им се вижда краят.

Въпреки това той се опитва да задминава, но аз поклащам отрицателно глава. Били се дръпва назад и шофира с опънати ръце. Главата му е наклонена назад, като че ли гледа през бифокални очила. Благодаря на Бога, че нямаме възможност да се движим с повече от около петдесет километра на час.

Няма голям избор на музика. Извън диапазона сме на Денвър и по радиото няма нищо освен кънтри от западните градчета.

Иска ми се да намеря касета на Глен Милър. Питам се дали изобщо има касети с негова музика. Обзалагам се, че много хора на моята възраст с удоволствие биха слушали отново тези стари мелодии „Лунен коктейл“, „Серенада при изгрев“, „В настроение“…

Мога да позная музиката на Милър от първия такт. Дървените духови инструменти първи подхващат темата, после се включват медните, след тях — ударните, и всички заедно изтъкават мелодията. Почти я чувам. То е като да наблюдаваш грациозните движения на танцьорка или забавени кадри на баскетболист: дриблира, прави измамно движение с рамо, скача и стреля в коша, преди да се приземи.

На времето имах всички плочи на Милър. Когато бях петнайсетгодишен, купих един от първите портативни грамофони. Батерията му беше с размера на дванайсетволтов акумулатор на мотоциклет. Това чудо ми струваше цяло състояние. Слушах Милър в птичарника. Страхотно удоволствие беше да пускам тези стари грамофонни плочи на 78 оборота с продължителност по три минути на всяка страна и да го слушам в съпровод на птиците. Дори му писах за това, но не получих отговор.

Когато бях в армията, семейството ми се премести от Филаделфия в Калифорния. Опаковах колекцията си внимателно и я поверих на Джоан — тогава тя беше петнайсетгодишна.

Джоан се опитала да ги държи в краката си пред задната седалка, но това място било нужно за куфарите — по-лесно било да се слагат и вадят оттам при нощувките по мотелите. Сложили колекцията ми в багажника.

Пресекли пустинята посред лято. Когато сестра ми разопаковала плочите, те се били слепили в плътна, нагъната, дебела грамофонна плоча — най-дебелата плоча на Глен Милър в света.

По време на войната често мечтаех за тези плочи: когато се върна вкъщи, ще слушам, докато дойда на себе си. Опитвах се да си спомня музиката.

И така, върнах се от фронта. Когато утихнаха радостните възгласи на роднините ми, попитах къде са плочите ми. Настъпи гробно мълчание. Джоан ми даде знак да я последвам. Заведе ме в стаята си и измъкна от шкафа черна буца.

След първото ми раняване, по време на транспортирането ми до моята част една вечер се оказах в палатка сред разкаляна нива — и тогава разбрах за изчезването на Милър. Близо месец бях местен от болница в болница. Тук си имаха личен враг, който неизменно се появяваше по време на вечеря и бомбардираше палатките от стар моноплан. Тъй като наоколо нямаше противовъздушно поделение, всички се втурвахме навън да стреляме по него с автомати: за нас той се беше превърнал в тренировъчна мишена преди вечеря.

Според мен този смахнат немец хвърляше бомбите с ръка. Те бяха ръчно направени от свързани заедно гранати: половината изобщо не избухваха. Още един фанатик — като онзи старец на Хемингуей.

Той току-що беше приключил с малкия си кръг над нас, след като пусна две от бомбите си. И двете тупнаха в калното поле, без да избухнат, а ние отново не го улучихме. Върнах се в палатката да си взема приборите за хранене, когато срещнах отговорника до пощата на тази временна рота: раздаваше броеве от „Старс & Страйпс“. Разгърнах моя и прочетох:

МАЙОР ГЛЕН МИЛЪР ИЗЧЕЗВА БЕЗСЛЕДНО ПО ВРЕМЕ НА БОЙНИ ДЕЙСТВИЯ НАД ЛАМАНША! СПОРЕД СПАСИТЕЛНИТЕ ЕКИПИ САМОЛЕТЪТ ВЕРОЯТНО Е ИЗГУБЕН!

Не повярвах на очите си.

Усамотих се в палатката си, за да преживея трагичната новина. Тази музика, символ на чудесното ми детство, беше изчезнала в небитието. Чувствах се измамен. Осъзнавах, че нещата никога вече няма да бъдат същите.

Знам, че така се случва с всеки и с всичко — дори и без война и трагична смърт. Но мен ме крепеше илюзията, че когато се върна вкъщи, ще намеря всичко непроменено.

Клекнал там, в палатката, в пролетната вечер, дадох воля на сълзите си. Закъснях за вечеря.

* * *

Кънтри песните по радиото не престават. Използват не повече от десетина музикални мотива — сменят само думите. Опитвам се да се вслушвам в тях.

Изключвам радиото. Били се хили.