Татко

Били бръмчи, свирка и се смее така силно, че едва шофира. Забравя дори да държи крака си на педала за газта и за пръв път през целия ден се движим с разрешената скорост. Имам сълзи в очите и болки отстрани — смехът ми е истеричен. Трябва да внимавам да не допускам това.

След около осем километра спираме да заредим бензин и да обядваме. Храним се в ремарке, поставено върху железопътни траверси и приспособено за закусвалня. Отваряме леката въртяща се алуминиева врата и влизаме.

Барът е в дъното, а към страната, от която влизаме, има две маси. Поръчваме си големи хамбургери и сядаме на една от масите. Сами сме, няма други клиенти. Наближава два часа; късно за обичайната тълпа по обяд. Поръчваме си и млечни шейкове.

Има нещо специфично в американските хамбургери в Америка; то е като френски хляб във Франция. Може би причината е в атмосферата. Знам само, че американските хамбургери са нещо специално!

Хамбургерите в тази странна закусвалня са нещо изключително. Размазваме върху тях каквото ни попадне: сос с подправки, горчица, кетчуп, майонеза. Хамбургерите просто се топят в устата. Млечните шейкове са почти като сладолед, достатъчно втвърден, за да задържи сламките ни право нагоре. Ако имаше американски еквивалент на пътеводителя „Мишлен“, това място заслужава четири звезди.

Като се вземе предвид млечният шейк, предполагам, че вероятно слагам на гърба си приблизително по кило и половина на ядене. През последните пет месеца отслабнах с около девет килограма, имам достатъчно запаси да загубя още толкова, но вместо това започвам да възстановявам първите девет.

Пици, хот-дог, хамбургери, млечни шейкове: докато стигнем до Филаделфия, няма да мога да се побера зад кормилото.

Все още чакам обясненията на Били за това, че е напуснал Санта Крус. Дори не знаех, че вече не учи, докато не се появи в дома на родителите ми. Тогава се заинтересувах само дали го е зарязал посред семестъра, но се оказа, че той дори не го е започвал.

Бил е в Орегон и е работил там като общ работник — слагал е клупове от телени въжета около трупи, влачени от гъсеничен трактор, за да бъдат изтегляни впоследствие настрана. Доколкото разбирам, живял е на принципа на Киси от „Една велика идея“. Поне да ме бе предупредил — ако не за друго, то поне заради данъка общ доход. Посочвам го в графата за намаляване на дохода и ако той вземе формуляри W-2 за облагане, вътре съм с двата крака. Само данъчните ми липсват!

Не мога да си представя Били да върши тази тежка работа: без какъвто и да било опит. Господи! Също като мен — отидох в пехотата, без да съм стрелял някога дори с въздушна пушка или да съм играл поне с фишеци. Сигурен съм, че Били се е наранявал на тази работа, и той спомена нещо такова.

Продължаваме пътуването си, избягваме всички големи градове. Щом веднъж излезеш от магистралата, попадаш веднага в местното движение. Нито един от тези градове нямаше с какво да събуди интереса ни. Когато човек е живял в Париж повече от петнайсет години, трудно му е да се впечатли от Абилин, Канзас, дори и Дуайт Айзенхауер да е прекарал детството си там. Най-многото, за което човек може да се надява, е град като Денвър — той е лъскава западняшка имитация на Чикаго, който пък прилича на Ню Йорк, а той от своя страна — на Париж, или Рим, или Атина, или Лондон.

Спираме за вечеря — отново пици. Все пак не сме яли пица повече от двайсет и четири часа. Поръчваме си и голяма зелена салата — и двамата имаме запек. Салатата е по-скъпа, но определено се нуждаем от нея. По-късно намираме мотел, доста отдалечен от магистралата.

Спрели сме в характерен за Средния Запад град: самостоятелни къщи с веранди, всичко от дърво и камък, тротоари.

След вечеря излизаме на разходка. Хората от верандите ни оглеждат любопитно.

Скакалците или щурците по дърветата или тревата вдигат страхотен шум. Звукът е като от повреден електрогенератор: специфичното бръмчене се носи наоколо.

В края на града виждаме осветено бейзболно игрище с множество коли, паркирани около него. Били никога не е играл бейзбол. Той дори не знае названията на позициите. Ако му кажа „шортстоп“, това ще бъде китайски за него. Като нищо ще си помисли, че е някакъв вид безалкохолна напитка или дезодорант за мъже.

Като дете умирах за бейзбол. Годината за момчетата на нашата улица не се състоеше от пролет, лято, есен и зима, а от бейзбол, футбол, баскетбол и хокей на лед. Пускахме хвърчила, карахме ролкови кънки и плувахме някак между другото, вмъкваме ги в редките паузи между четирите основни сезона.

В края на февруари аз вече съм в мазето: упражнявам се с бухалката и топките. Веднага след стопяване на снега излизахме навън, с часове хвърляхме топки срещу стъпала, възстановяваме точността на зрението и ръцете си. Бяхме си измислили различни игри с топки за тенис срещу циментови стъпала. Лятото беше сезонът на бейзбола. Играехме по цял ден — от закуска и до девет вечерта, докогато можехме да виждаме топката в мрака.