Татко

Разказвам му какво става и виждам, че побледнява — всичките ни деца обичат татко. Той умее да играе с хлапета. Винаги им предлагаше нещо ново, с което да си играят — нов трик, играчка, изработена от него, дартс, пинг-понг, пистолетче — винаги нещо ново. И това бе едно от мамините доказателства, че той не е „съвсем наред“. „Джоан е взела това от него; това е част от налудничавата жилка на Тремънтови.“

Били престана да се люлее и се навежда напред. Не искам да го потискам, но смятам, че той трябва да бъде запознат с положението.

Разказвам му, че татко не ни познава, не може да говори, налага се да бъде почистван и хранен. Били иска да знае какво не е наред. Повтарям думите на Етридж и Сантана — тежка форма на склероза.

И след това изразявам недоволството си за начина, по който се грижат за него. Нещо, което не бях споделил с никого, дори и с Джоан. Съмнявам се, че диагнозата и лечението са правилни. Струва ми се, че проблемът с него е чисто психологически. Допускам, че в резултат на операцията се е образувал съсирек, който е запушил артерията, захранваща мозъка. Знам, че това са само предположения; нямам достатъчно познания.

Имам нужда да говоря с някого за съмненията и тревогите си. Досега не бях почувствал, че след Врон и Джоан той ми е най-близкият. Тази вечер нещата си идват на място.

— Казвам ти, Бил. Татко е показал по-слаби признаци на старческо оглупяване от много други мъже на неговата възраст.

Най-сетне го питам защо е тук. Казва ми, че е напуснал училище; то нямало никакво значение за него.

Мога да преживея това. Ако човек не знае какво иска, училището е само начин за запълване на времето. Но Били винаги е бил такъв добър ученик…

Питам го какви са плановете му. И тогава той споменава, че иска да се върне във Франция.

Вярно, двамата с Врон ще се радваме да е близо до нас, но ако не учи, трябва да работи; не може да се мотае из къщи. Били си има собствен стил на живот, твърде различен от нашия — така както моите навици и разбирания не намират място тук, в Калифорния. Той вече е излетял от гнездото.

Но засега приключваме с тази тема; никой от нас не е готов да се задълбочи в нея. Говорим още малко за татко и той се оттегля в стаята. Премествам се в страничната спалня и заспивам по-дълбоко, отколкото съм мислел, че е възможно; може би се хващам инстинктивно за съня, като средство да избягам от действителността.

На следващия ден идва Джоан; тя прегръща Били и дръпва шеговито дългата му коса. Двамата с него хвърляме мръсните му дрехи в колата. Сестра ми казва, че ще почисти къщата, докато сме навън. Донесла е храна, ще приготви и вечеря.

След пералнята отиваме в болницата.

Били сяда до леглото и гледа втренчено татко — той лежи по гръб с широко отворени очи. Не разпознава никого от нас, дори и когато Били го прегръща силно и го целува. Синът ми е толкова невъздържан, толкова буен, че едва не изтръгва иглите на системите. Татко се вторачва в него, като непрекъснато мърда устни.

Отново е на катетър. Поглеждам под завивките и виждам, че се пълни. Баща ми се превръща в жив труп. Ако не беше човешко същество, щяхме да го оставим да умре. Отива си бързо и изглежда, че нищо не може да се направи; не мисля, че може да изживее и един ден под моите грижи.

Били едва не изпада в шок. Излиза навън и ме оставя сам с татко: галя го по главата, говоря му тихо. Той ме наблюдава без никакво чувство или интерес в очите. Момчето се връща; вече не плаче, но светлосините му очи са зачервени. Слизаме с асансьора и мълчаливо се отправяме към паркинга. Ярката дневна светлина ни заслепява. Изваждам слънчевите очила на татко от жабката и ги подавам на Били.

— Какво е станало, татко? Защо е в такова състояние?

Отново повтарям всичко. Казвам му, че самият всъщност не знам какво става и не съм сигурен дали и лекарите знаят.

Вземаме дрехите от пералнята. Сгъваме заедно нещата на Били, чаршафите и кърпите. И двамата мълчим.

Казвам на Джоан, че няма смисъл да ходи в болницата; татко дори няма да знае, че тя е там. Но тя отива. Знам как се чувства. Това те съсипва, но трябва да го направиш.

Мама иска да знае това, което всички искаме да знаем.

— Какво му е, Джаки? Луд ли е?

Опитвам се да я убедя, че не е луд. Мама ми отпраща един от нейните погледи.

— Той никога не е бил съвсем нормален, знам. Живяла съм с него над петдесет години! Той не е обикновен човек.

Следващите дни Били ме хвърля в тъч с отношението си към телевизията. Може би причината е, че дълги години нямахме телевизор.

Прекарва часове пред телевизора и гледа всичко. Кълна се, че не сменя каналите: не пропуска дори рекламите. Гледа „сапунени опери“, дискусии, каубойски филми, полицейски сериали, дори бейзбол. Все едно, че участва в някакъв маратон за продължително гледане на телевизия.

Мама е щастлива, че има компания пред телевизора. Осведомява Били какво се е случило до този момент в мелодрамите; кой с кого спи, коя от кого има незаконно дете; кой се опитва да отнеме нечий съпруг или съпруга.

И Били гледа всичко това, без да му мигне окото.

* * *