Читаем Татко полностью

Знам къде бях скътал стара кутия бои. Измъквам я, почиствам четките с терпентин и проверявам тубите. Може би ще запазя малко, разум, ако мога да рисувам. Не обичам да си признавам това, но актът на рисуване за мен има терапевтичен ефект. Не би трябвало да бъде така за един професионалист, какъвто съм — но това е положението. Истината е, че когато мога да контролирам личния си свят, да взема нещата от него и да ги предам по начина, по който искам — това има оздравителен ефект върху мен.

Моля Били да наглежда майка; намирам стар бял дочен комбинезон, памучна тениска и таке. Вземам платната, които бях оставил на татко.

Слагам кутията на гръб и яхвам мотоциклета, преди дори да съм се запитал какво точно ще рисувам. В един миг забравям, че съм в Америка. Едната възможност беше да рисувам „интериора на гаража“. Но искам да съм на открито, на въздух, достатъчно съм се ровил в личните проблеми на хората. Искам простор.

Не ме привличат и тези дълги редици от къщи в предградията. Знам, че това е голяма и важна част от Америка, но не ме вълнуват. Ако липсва вътрешен подтик, моето рисуване престава да бъде изкуство.

Но все пак тук има нещо, което пробужда твореца у мен: онези магазинчета и стари къщи на брега. Отправям се в тази посока и паркирам в края на Роуз авеню, откъдето започва плажът. Оставям мотоциклета и крача по плажа с работния си комбинезон с дълбоки джобове за гвоздеите, джобчета отпред за дърводелски метър и плоския молив. Навеждам се леко с кутията на гърба си, вътрешностите ми бавно се наместват.

Спирам пред стар тухлен мотел, странна на вид сграда с полегато дворче. Той е с покрив от тъмнозелени плочки, които тук-там липсват, френски врати запазват двора от вятъра. Слънцето е хванато като в капан в този двор. Ето нещо, което заслужава да се нарисува. Калифорнийска версия на баварския замък Нойшванщайн на Смахнатия Лудвиг; не гротескна имитация като Дисниленд, а построен в същия романтичен дух, ум, който отказва да създава еднообразни мотели.

Фантазия от тухли и фаянс. Отзад дори има кула с дървена стълба, която води към нея. С радост бих живял в стаята, на върха на кулата — и ще заживея, щом веднъж навляза в картината си.

Учудващо е колко бързо възвръщам навиците си на художник. Все едно че съм оставил четките едва вчера.

Довършвам основата. Когато поглеждам нагоре слънцето залязва. Не мога да повярвам на очите си. Мили Боже, какво ще си помислят вкъщи!

Прибирам всичко в кутията си и скачам на мотоциклета. Чувствам се както в далечните стари времена: воня на терпентин, върху мотоциклет с кутия и мокро платно, което плющи на гърба ми. В Париж никой не би ми обърнал внимание — там аз съм част от пейзажа. Но тук от минаващите коли ми подсвиркват; вероятно си мислят, че съм поредната калифорнийска откачалка. Спирам край пътя и обръщам картината.

Заварвам двамата вкъщи залепени за проклетия телевизор. Отивам отзад и се преобличам. Използвам градински маркуч и четка, за да изтъркам боята от ръцете си. Започвам да приготвям вечерята и казвам на Били, че може да се храни с нас или да излезе. Давам му пет долара и ключовете на мотоциклета.

Вечерята минава сравнително добре. Били остава с нас и се държи прилично. Не мляска, не пърди, поне не толкова шумно, не се уригва. Той твърди, че получава болки в стомаха, ако не пърди и не се уригва. Мама също се държи добре. Привършваме вечерята без произшествия, но аз съм този, който получава болки в стомаха от непрекъснато напрягане.

Били изчезва след вечеря. Измивам чиниите и сядам с мама във всекидневната. За разнообразие телевизорът не работи. Може би маниакалната страст на Били е дошла твърде много дори на майка ми. Искам да говорим за младежките години на мама и татко: как са се запознали, за какво са мечтали. Зная, че никога няма да науча, въпреки че тя не ще ме излъже съзнателно. С течение на времето тя все повече започва да вярва в измислиците си.

Слушам с интерес. Започвам да разбирам, че скоро ще бъда най-старият клон по мъжка линия от нашето неповторимо генеалогично дърво. Когато татко си отиде, няма да имам повече информация за семейството. Съжалявам, че не съм разговарял повече с дядовците и бабите си, за да открия какви са били, какво са мислели. Имам нужда от себеувереност. Има нещо уязвимо в един мъж, който не е запознат с историята на предците си. Разказът на майка ми ще ми помогне да се превърна в цялостна личност.

Шашнат съм от незнанието на мама. Не й е известно колко братя и сестри е имала майка й. Знае нещичко само за семейството на баща си — заклети протестанти. Боже Господи, ние всички изчезваме така бързо, така лесно…

Разказва ми как се е запознала с татко под един сенник пред магазина на Уонъмейкър във Филаделфия. Била петнайсетгодишна, валяло като из ведро. Свила била шапката на по-голямата си сестра Меги, за да изглежда елегантна и по-възрастна. Дъждът съсипвал шапката и тя ревяла. Татко й предложил чадъра си.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Текст
Текст

«Текст» – первый реалистический роман Дмитрия Глуховского, автора «Метро», «Будущего» и «Сумерек». Эта книга на стыке триллера, романа-нуар и драмы, история о столкновении поколений, о невозможной любви и бесполезном возмездии. Действие разворачивается в сегодняшней Москве и ее пригородах.Телефон стал для души резервным хранилищем. В нем самые яркие наши воспоминания: мы храним свой смех в фотографиях и минуты счастья – в видео. В почте – наставления от матери и деловая подноготная. В истории браузеров – всё, что нам интересно на самом деле. В чатах – признания в любви и прощания, снимки соблазнов и свидетельства грехов, слезы и обиды. Такое время.Картинки, видео, текст. Телефон – это и есть я. Тот, кто получит мой телефон, для остальных станет мной. Когда заметят, будет уже слишком поздно. Для всех.

Дмитрий Алексеевич Глуховский , Дмитрий Глуховский , Святослав Владимирович Логинов

Детективы / Современная русская и зарубежная проза / Социально-психологическая фантастика / Триллеры
Адриан Моул и оружие массового поражения
Адриан Моул и оружие массового поражения

Адриан Моул возвращается! Фаны знаменитого недотепы по всему миру ликуют – Сью Таунсенд решилась-таки написать еще одну книгу "Дневников Адриана Моула".Адриану уже 34, он вполне взрослый и солидный человек, отец двух детей и владелец пентхауса в модном районе на берегу канала. Но жизнь его по-прежнему полна невыносимых мук. Новенький пентхаус не радует, поскольку в карманах Адриана зияет огромная брешь, пробитая кредитом. За дверью квартиры подкарауливает семейство лебедей с явным намерением откусить Адриану руку. А по городу рыскает кошмарное создание по имени Маргаритка с одной-единственной целью – надеть на палец Адриана обручальное кольцо. Не радует Адриана и общественная жизнь. Его кумир Тони Блэр на пару с приятелем Бушем развязал войну в Ираке, а Адриан так хотел понежиться на ласковом ближневосточном солнышке. Адриан и в новой книге – все тот же романтик, тоскующий по лучшему, совершенному миру, а Сью Таунсенд остается самым душевным и ироничным писателем в современной английской литературе. Можно с абсолютной уверенностью говорить, что Адриан Моул – самый успешный комический герой последней четверти века, и что самое поразительное – свой пьедестал он не собирается никому уступать.

Сьюзан Таунсенд , Сью Таунсенд

Проза / Современная русская и зарубежная проза / Проза прочее / Современная проза
Зараза
Зараза

Меня зовут Андрей Гагарин — позывной «Космос».Моя младшая сестра — журналистка, она верит в правду, сует нос в чужие дела и не знает, когда вовремя остановиться. Она пропала без вести во время командировки в Сьерра-Леоне, где в очередной раз вспыхнула какая-то эпидемия.Под видом помощника популярного блогера я пробрался на последний гуманитарный рейс МЧС, чтобы пройти путем сестры, найти ее и вернуть домой.Мне не привыкать участвовать в боевых спасательных операциях, а ковид или какая другая зараза меня не остановит, но я даже предположить не мог, что попаду в эпицентр самого настоящего зомбиапокалипсиса. А против меня будут не только зомби, но и обезумевшие мародеры, туземные колдуны и мощь огромной корпорации, скрывающей свои тайны.

Алексей Филиппов , Евгений Александрович Гарцевич , Наталья Александровна Пашова , Сергей Тютюнник , Софья Владимировна Рыбкина

Фантастика / Современная русская и зарубежная проза / Постапокалипсис / Социально-психологическая фантастика / Современная проза