Теодор Буун - Момчето адвокат

Секунди по-късно Тео се озова пред най-голямото бюро в града. Беше покрито с купища документи и папки и символизираше огромната власт на съдия Гантри. В момента той не се усмихваше. Не изглеждаше особено щастлив от факта, че са го прекъснали. Тео обаче се усмихна широко, а металните му шини проблеснаха на светлината.

- Изложи си молбата.

Тео чуваше тази заповед не за пръв път. Неведнъж бе виждал как добри адвокати се изправят в залата и смутено търсят подходящите думи, докато съдия Гантри ги гледа навъсено от мястото си. Сега той не се мръщеше, нито носеше черна тога, но все пак всяваше страх. Тео се изкашля и забеляза блясъка в очите на своя приятел.

- Да, сър. Учителят ни по „Държава и право“ се казва Маунт, господин Маунт. Той ще поиска разрешение от директора да гледаме откриването на процеса утре. -Тео замълча и си пое дълбоко въздух. Повтори си наум, че трябва да говори бавно и отчетливо като всички големи адвокати в съда. - Но за тази цел се нуждаем от сигурни места. Бихме могли да наблюдаваме от балкона.

- Така ли?

- Да, сър.

- Колко човека сте общо?

- Шестнайсет плюс господин Маунт.

Съдията взе една папка, отвори я и се зачете, сякаш изведнъж бе забравил, че Тео седи срещу него. Изминaxa петнайсет напрегнати секунди, след което съдията внезапно заяви:

- Седемнайсет места на предния балкон вляво. Ще помоля съдебния пристав да ви настани там в девет без десет. Очаквам да се държите прилично.

- Няма проблем, сър.

- Ще кажа на госпожа Харди да изпрати имейл на директора.

- Благодаря, господин съдия.

- А сега тръгвай, Тео. Съжалявам, много съм зает.

- Разбира се, сър.

Тео се втурна към вратата, но съдията го спря с въпроса:

- Според теб господин Дъфи виновен ли е?

Момчето се обърна и без колебание отговори:

- По презумпция е невинен.

- Знам. Но какво мислиш ти?

- Смятам, че го е направил.

Съдията кимна едва забележимо, но не стана ясно дали е съгласен.

- А вие? - поинтересува се Тео.

Най-сетне Хенри Гантри се усмихна.

- Аз съм честен и неутрален съдия, Тео. Не си създавам предварително мнение за вината на подсъдимите.

- Очаквах, че ще го кажете.

- Ще се видим утре.

Госпожа Харди стоеше с ръце на кръста и наблюдаваше двама разтревожени адвокати, които настояваха да се срещнат със съдията. Всички замлъкнаха, когато Тео излезе от кабинета. Той се усмихна на госпожа Харди, докато минаваше покрай нея.

- Благодаря.

После отвори вратата и изчезна.

2.

Разстоянието от сградата на съда до училището се вземаше за петнайсет минути с колело, ако човек спазваше правилата за движение по улиците. Обикновено Тео се съобразяваше с тях, но сега закъсняваше. Той влезе в насрещното платно на Маркет Стрийт, пресече пътя на една кола и се качи на тротоара. Прекоси близкия паркинг, провирайки се между плътните редици коли. После направи най-голямото нарушение, като мина между две къщи на Елм Стрийт. Тео чу как някой вика на верандата зад него и скоро се озова на пътеката зад училището. Погледна часовника си. Девет минути. Доста добър резултат.

Той остави колелото на стойката до стълба със знамето, заключи го с верига и се сля с децата, току-що слезли от автобуса. Звънецът би точно в осем и половина. Тео влезе в класната стая и поздрави преподавателя господин Маунт.

- Току-що говорих със съдия Гантри - заяви Тео и се доближи до катедрата. Изглеждаше много по-малка от бюрото на съдията. В стаята се носеше обичайната сутрешна глъчка. Всички шестнайсет момчета бяха налице. Те си подхвърляха шеги, смееха се и се боричкаха.

- И?

- Погрижих се за местата. Нарочно отидох преди училище.

- Чудесно. Свършил си страхотна работа, Тео.

Господин Маунт въдвори ред, провери учениците по списък и им даде обичайните напътствия. Десет минути по-късно ги изпрати в стаята, където щеше да започне часът по английски с госпожа Ебърли. Докато вървяха натам, те се закачаха с момичетата по коридора. В часовете учениците бяха разделени „по полов признак“ според новите правила, приети от мъдрите хора, които отговаряха за образованието в града. Представителите на двата пола бяха свободни да общуват помежду си в останалото време. Както всички тринайсетгодишни обаче момчетата предпочитаха да бъдат сами, а момичетата не се интересуваха от тях.

Тео беше решил, че харесва по-възрастни жени.

Госпожа Ебърли изглеждаше така, все едно не бе мигнала цяла нощ. Очите й бяха подпухнали. От няколко седмици се държеше странно и Тео предполагаше, че нещо я тревожи. Беше изнервена и често се караше на учениците. Сега обяви, че ще продължат с преговора на наречията и прилагателните, и часовникът на стената сякаш спря. Тео познаваше граматиката поне толкова добре, колкото госпожа Ебърли. Майка му бе учила литература в университета, а той самият четеше от тригодишна възраст, защото нямаше братя и сестри.