Теодор Буун — Заподозрян

Хамилтън и Ворман се бяха върнали. Те седнаха от едната страна на масата и поставиха пред себе си голям плик. Семейство Буун се настаниха от отсрещната страна.

— Извинете, че ви прекъсваме — каза инспектор Хамилтън. — Наминахме да поговорим с вас двамата и научихме, че и Тео е тук. Отстранили са го от занятия, така ли?

— Точно така — отговори госпожа Буун рязко. Беше видимо ядосана.

— Защо?

— С радост ще ви отговорим, ако ме убедите, че ви влиза в работата.

Не им влизаше в работата и лицето на Хамилтън пламна, а партньорът му го погледна смутено.

Дай им да се разберат, мамо, каза си Тео. От двете му страни имаше по един адвокат и той се чувстваше защитен. Въпреки това беше неспокоен и бе седнал върху дланите си, за да не треперят.

— Сигурен съм, че има основателна причина за посещението ви — обади се господин Буун.

Ворман се приведе напред и каза:

— Да, искаме да поговорим с Тео за бейзболната шапка, открадната от шкафчето му в понеделник. Би ли ни я описал, Тео?

Тео погледна първо майка си, после баща си. И двамата кимнаха. Давай, отговори на въпроса.

— Тъмносиня с червена козирка, регулируема лента и емблемата на „Туинс“ отпред по средата.

— Имаш ли представа кой е производителят на шапката? — попита Ворман.

— „Найки“.

— Някакви отличителни особености на шапката?

— Моите инициали, Т.Б., от долната страна на козирката.

— С какво си написал инициалите си?

— С черен маркер.

Ворман бавно отвори плика, извади шапка с козирка и я побутна към Тео.

— Това твоята шапка ли е?

Тео я взе, огледа я набързо и отговори:

— Да, сър.

— Къде я намерихте? — попита госпожа Буун.

— В компютърния магазин на Биг Мак. Чистачите ходят там всяка сряда вечер след края на работното време. Снощи чистели пода, един от тях метял под някакъв плот и намерил това. Крадецът влязъл към девет часа във вторник вечерта и в бързината да открадне каквото иска и да се измъкне си изгубил шапката.

Тео се взираше в шапката и му идеше да ревне. Използваха любимата му шапка като доказателство срещу него. Не беше честно. Уликите се трупаха. По някаква странна причина чуваше противния глас на Бакстър: „Пандизчия, пандизчия.“

За момент родителите му сякаш си глътнаха езика. Тео не издаваше нито звук. Полицаите ги наблюдаваха с мрачно задоволство, все едно искаха да кажат: „Пипнахме ви. Да видим как ще се измъкнете от това.“

Най-накрая госпожа Буун се прокашля и каза:

— Изглежда, крадецът е много умен. Планирал е престъплението старателно с намерението да натопи Тео. В понеделник е откраднал шапката, после я е оставил на местопрестъплението и в сряда се е върнал и е оставил откраднатите предмети в шкафчето.

— Това е едната теория — съгласи се Ворман. — И вероятно имате право. Но освен това ние работим по друга теория, според която Тео е носил шапката във вторник вечерта, може би за да скрие лицето си на влизане в магазина към девет часа — знаем, че по онова време е бил в района, той сам го призна, — а в бързината да задигне таблетите, лаптопите и мобилните телефони е изгубил шапката си и ние я намерихме. Разбира се, в сряда намерихме и няколко откраднати таблета в шкафчето му.

— Трудно можем да пренебрегнем Тео като заподозрян — додаде Хамилтън.

— Много трудно — съгласи се Ворман. — Всъщност по време на повечето разследвания не разполагаме с толкова улики срещу заподозрените.

Беше ред на Хамилтън.

— Струва ни се странно, че не си съобщил за първата кражба от шкафчето си в понеделник. Такива кражби са рядкост в училището, но ти въпреки това не си докладвал. И не посочи пред нас основателна причина за този пропуск.

— Възможно е в понеделник изобщо да не е имало кражба. Когато те хванахме с откраднатите таблети в сряда, ти каза, че някой е отворил шкафчето ти и ги е оставил вътре. И за да прозвучат думите ти достоверно, добави малката подробност, че някой е ограбил шкафчето ти два дни преди това — каза Ворман.

— Няма обаче данни за подобно нещо. Няма никакви доказателства — добави Хамилтън.

— Никой в училището не е видял загадъчния крадец — поде Ворман. — Трудно ни е да го повярваме при толкова много ученици и учители, плюс чистачите и помощниците. При пълните с хора коридори и така нататък. Да, трудно ни е да повярваме.

— Доста невероятна история, ако питаш мен — каза Хамилтън.

На Тео ми призляваше от тези двамата. Затвори очи, стисна зъби и си заповяда да не плаче.

— Не вярвате ли на сина ми? — попита госпожа Буун.

За Тео беше очевидно, че не му вярват.

— Да кажем просто, че още разследваме — отговори Ворман.

— Проверихте ли шапката за отпечатъци? — попита господин Буун.

— Да. Трудно се свалят отпечатъци от плат, така че не ни провървя. В лабораторията са почти сигурни, че няма такива. Изглежда, крадецът е бил с ръкавици и много е внимавал. Няма отпечатъци нито по таблетите, нито по шапката, нито на местопрестъплението.

— Смятате ли да отправите обвинение на Тео? — попита госпожа Буун.

— Още не сме решили — отговори Хамилтън. — Но може да се каже, че се ориентираме натам.