Теодор Буун — Заподозрян

Тео реши да не притеснява Майора и забута колелото през паркинга на ВВЧ към тротоара. Колкото повече се отдалечаваше, толкова по-ясно разсъждаваше. Колко човека знаеха, че в петък в четири следобед той ще е на събрание на скаутите? И изведнъж се оказа с петима заподозрени — другите бойскаути. Брайън и Едуард от неговия клас, Барт, Айзък и Сам от седми клас. Оставяха колелата си на същата стойка като Тео, а когато Майора го задържа, някой от тях за броени секунди бе имал възможност да забие нож в предната му гума.

Кантората беше на десетина пресечки, а Тео беше изморен. Звънна на джиесема на баща си и той, колкото и да бе изненадващо, вдигна. Уудс Буун мразеше мобилния си телефон и обикновено не му обръщаше внимание.

— Татко, аз съм.

— Да, Тео, мога да прочета името на дисплея. Какво има?

— Пак са ми срязали предната гума. Съвсем е спаднала. Станало е пред сградата на ВВЧ, докато бях вътре с Майора.

— Къде си сега?

— На Бенингтън Стрийт, близо до Четиринайсета.

— Стой там. Пристигам след десет минути.

Тео седна на пейката на някаква автобусна спирка до негодното си колело и се замисли за Брайън и Едуард.

И двамата бяха свестни хлапета от добри семейства. Шкафчетата и на двамата бяха близо до това на Тео и нито един от тях нямаше причина да му реже гумите, да хвърля камъни през вратата му, да прониква с взлом в магазин за електроника и да оставя откраднатата стока в шкафчето му. Тео мислеше и двамата за свои приятели. Седмокласниците не познаваше толкова добре, но се разбираше с всички скаути от отряда. Майора държеше на това. Бащата на Сам беше лекар, а майка му — зъболекарка. Тео не си представяше Сам да се държи като хулиган. Барт беше отличен ученик и сигурно беше най-милото момче на света. От петимата сериозно можеше да бъде заподозрян единствено Айзък Шиър — мълчаливо момче, което изглеждаше мрачно, нерядко потиснато, ходеше с твърде дълга коса и слушаше хевиметъл. Семейство Шиър имаха проблеми. По-голямата сестра на Айзък беше арестувана за наркотици. Бащата често оставаше без работа и се говореше, че предпочита да преживява от доходите на съпругата си.

А най-важното беше, че Айзък имаше и брат в гимназията. Понеже детективите Буун бяха убедени, че нападенията над Тео са дело поне на двама души, Айзък и брат му пасваха идеално. Както винаги обаче, когато набелязваше заподозрени, Тео се препъваше във въпроса за мотива. Защо Айзък и брат му, или всъщност който и да било, ще си правят толкова труд да му съсипват живота? Нямаше смисъл.

Господин Буун пристигна с джипа си. Отвори багажника, вдигна колелото на Тео и го сложи върху стиковете си за голф. Джъдж, който долетя като куршум, беше заточен на задната седалка. Тео седна отпред, скръсти ръце и забоде очи право напред, докато потегляха. Не обелиха нито дума, докато Тео не си даде сметка, че не пътуват към къщи.

— Къде отиваме, татко? — попита той.

— Към полицията.

— Добре. Защо?

— Защото искам инспекторите да видят със собствените си очи онова, за което им говорим. Някой те преследва и се опитва да те накисне за престъпление, което не си извършил.

Идеята допадна на Тео. Паркираха до полицейския участък.

— Чакай тук — каза господин Буун, затръшна вратата и решително пое към сградата.

Минаха няколко минути, докато Тео обясни на Джъдж какво се е случило. Джъдж изглеждаше озадачен. Инспектор Ворман излезе заедно с господин Буун, който отвори багажника и облегна колелото на задния калник. Тео слезе от джипа и заобиколи отзад, за да се включи в разговора.

— Вижте това — рязко каза господин Буун, вдигна предната гума и показа разреза отстрани. — За трети път тази седмица.

Ворман погледна по-отблизо, докосна гумата и отсъди:

— Определено е нарочно.

— Със сигурност — съгласи се господин Буун.

— Къде се е случило? — попита Ворман.

— Пред сградата на ВВЧ, където пробиха и задната ми гума във вторник — отговори Тео.

— И какво се иска от мен?

Господин Буун отново напъха колелото в багажника на джипа и затръшна капака.

— Ами да проумеете, че онзи, който срязва гумите на колелото и хвърля камъни през прозорците на кантората ни, е същият, който се опитва да натопи сина ми за кражба. Ето това се иска от вас. А също и да проумеете, че си губите времето, като обвинявате Тео в престъпление и го разследвате.

Давай татко, едва не извика Тео.

— Откъде сте сигурен, че престъпленията са свързани? — попита Ворман с обичайния си подигравателен тон.

— Гарантирам ви, че са свързани, и докато не го схванете, няма да откриете кой е проникнал в компютърния магазин. Докато си губите времето обаче, оставете сина ми на мира. Той не е виновен.

— Разбира се, че не е, но вие сте негов баща, нали? — възрази Ворман и повиши тон с видимо раздразнение. — Иска ми се да получавах по долар всеки път когато родители ми се кълнат, че скъпоценната им рожба е невинна. Ние ще се справим с разследването, господин Буун, нямаме нужда от помощта ви. А в момента и докато не намерим доказателства за противното, синът ви си остава главният ни заподозрян. Всички улики водят към него — гневно посочи той Тео, обърна се и си тръгна.