Теодор Буун — Заподозрян

Вторник сутринта. И то не кой да е вторник, а първият вторник от месеца, което означаваше, че Тео и още петдесет бойскаути от Отряд 1440 към Скаутския съвет, отиваха на училище, облечени с официалните си униформени ризи и оранжеви кърпи. Настоятелството беше решило, че носенето на пълната скаутска униформа на територията на училището не е допустимо. Изискванията към облеклото бяха доста неустановени, прилагаха се либерално и това винаги създаваше проблеми. Пълната скаутска униформа не би ги увеличила. Настоятелството обаче се опасяваше, че ако дори за един ден месечно допусне скаутските униформи и на момчетата, и на момичетата в училище, ще ги последват всякакви други униформи. Спортни екипи, кимона за карате, театрални костюми, дори религиозно облекло като будистките роби или мюсюлманските бурки. Проблемът се усложни, затова, когато бе постигнат компромис, скаутите се зарадваха, че им е позволено да носят поне част от униформата си един ден месечно.

Тео бързо си взе душ, изми си зъбите, стегнати с шини и на практика невидими под тях, и облече официалната си бежова риза с къси ръкави и със задължителните пагони на съвета, синьо-белите номера на отряда, емблемата на патрула и знака за старшинство. След като ризата беше напълно изрядна и пъхната в джинсите му, Тео старателно нагласи оранжевата кърпа на шията си и я прихвана с официалната скаутска щипка. Когато носеше пълната си униформа, можеше да показва лентата си с отличията за умения, с която се гордееше, тъй като току-що беше получил двайсет и второто и двайсет и третото си отличие — за астрономия и за голф. Ако всичко вървеше по план, Тео щеше да стане „Орле“ през лятото преди девети клас. Целта му — освен да стане скаут „Орле“ — беше да се сдобие поне с трийсет и пет отличия за умения, пъстро избродирани и зашити в безупречна последователност от майка му.

Джъдж, който спеше в леглото на Тео, беше буден вече половин час и му беше омръзнало да чака. Скимтеше и настояваше да слезе долу, а после да потича навън. Тео отново нагласи кърпата на врата си, остана доволен от онова, което видя в огледалото, грабна раницата си и хукна надолу по стълбите.

За момента беше забравил за изчезването на Пийт Дъфи.

Майка му, която не беше от ранобудните, пиеше кафе на масата в кухнята и четеше сутрешния вестник.

— Добро утро, Тео. Много си сладък.

— Добро утро — поздрави я той и я целуна по челото. Мразеше думата „сладък“, когато тя я използваше във връзка с него.

Отвори вратата и Джъдж изчезна навън. Пред стола на Тео бяха поставени обичайните неща — кутия с овесени ядки, кутия прясно мляко, купа, лъжица и чаша портокалов сок.

— Никаква следа от Пийт Дъфи — съобщи майка му, забола нос във вестника.

— Няма да го намерят — заяви Тео, повтаряйки казаното многократно по време на снощната вечеря.

— Не съм толкова сигурна. В наше време не е лесно да избягаш от ФБР. Разполагат с много техника.

Тео беше чул и това на вечерята. Приготви си купа с овесени ядки, после отново отвори вратата и Джъдж влетя вътре. Кучето не губеше време сутрин, когато му поднасяха закуската. Тео сипа овесени ядки и мляко в купата му и Джъдж се спусна в атака.

Без да откъсва очи от вестника, госпожа Буун каза:

— Значи днес следобед си по скаутски дела.

Не, мамо, днес е денят на Вси светии.

Не, мамо, всичките ми останали ризи са мръсни.

Не, мамо, просто се опитвам да те заблудя, да си помислиш, че е първият вторник от месеца и евентуално да сбъркаш съдебната зала.

Тео искаше да каже всички тези неща, но понеже беше добър скаут и зачиташе по-възрастните, а освен това беше послушен син и не искаше да ядосва майка си с остроумни забележки, отговори:

— Аха.

— Кога пак ще ходите на лагер? — попита тя и бавно отгърна страницата.

— Следващият петък на езерото Марло.

Отряд 1440 прекарваше поне един уикенд месечно в гората, а лагеруването на открито беше любимото приключение на Тео.

Във всяка стая у семейство Буун имаше поне по един часовник — ясен признак, че тук живеят организирани хора. Часовникът в кухнята показваше осем без пет, а Тео всеки ден привършваше със закуската си точно в осем. След като Джъдж изсърба остатъка от храната си, Тео изплакна и двете купички в мивката, прибра сока и млякото в хладилника и хукна нагоре по стълбите, където обиколи стаята няколко пъти, колкото да вдигне шум. Без да си мие зъбите втори път, той се спусна обратно към кухнята, целуна майка си по бузата и оповести:

— Отивам на училище.

— Имаш ли пари за обяд?

— Разбира се.

— Написал ли си си домашните?

— Всичко е наред, мамо. Ще се видим след часовете.

— Внимавай, Теди, и не забравяй да се усмихваш.

— Ще се усмихвам, мамо.

— Обичам те, Теди.

— И аз те обичам, мамо — подхвърли той през рамо.