Теодор Буун — Заподозрян

Навън погали Джъдж по главата за довиждане. Докато потегляше, повтори думата „Теди“ — досадно семейно умалително, което ненавиждаше. „Малкият сладък Теди“, промърмори си Тео под носа. Махна на господин Нънери, съседа им, който по цели дни седеше на верандата.

Докато се носеше из Стратънбърг, той си спомни вчерашната неприятна случка в задния двор на Бък Надувката и реши да кара по улиците и да спазва правилата. Замисли се и за процеса на Дъфи, за вълнуващото събитие, което нямаше да се състои, защото обвиняемият беше предпочел да стане беглец. Тео си мислеше за много неща, докато летеше по сънените улици на Стратънбърг. Шкафчето му — нямаше търпение да види дали отново са опитвали да го отварят. Срязаната гума на колелото му — възможно ли бе да се случи отново? Омар Чийп и Пако — дали още го държаха под око?

В класната стая разпалено се обсъждаха последните новини около Дъфи. Всяко от шестнайсетте момчета бълваше мнения и сценарии, които беше чуло на вечеря от родителите си. Според един от слуховете пощальон от околността бе забелязал Дъфи, според друг — Пийт Дъфи беше убит от наркобароните, а според трети — той беше в Аржентина жив и невредим. Тео слушаше бърборенето, но не участваше. Доволен беше, че е намерил шкафчето си непокътнато.

Разнесе се звънецът, момчетата излязоха от стаята и тръгнаха по коридора — започваше поредният досаден учебен ден.

Отряд 1440 се събираше в сутерена на сграда, собственост на ВВЧ (Ветераните от войните в чужбина). На горния етаж по-възрастните воини се събираха всеки следобед на карти и на бира, а всеки първи и трети вторник бойскаутите провеждаха долу официалните си сбирки.

Скаутмастерът им беше бивш морски пехотинец, който предпочиташе да му казват майор Лудвиг или накратко Майора. (А зад гърба му — понякога и Лудия, но само ако са абсолютно сигурни, че няма да ги чуе.) Той тичаше много, твърдеше, че може да направи петстотин коремни преси и лицеви опори преди закуска, и постоянно насърчаваше момчетата си да плуват по-дълго, да гребат по-бързо, да правят по-продължителни преходи, с две думи — да правят всичко по-добре. Майора следеше личните им картони и очакваше всеки член на отряда му да стане „Орле“. Не търпеше никакви вредни навици и веднага се обаждаше на родителите, ако някой скаут изоставаше. И макар да крещеше като сержант на военна тренировка, скаутмастерът прекрасно знаеше как да съчетава дисциплината със забавленията. Обичаше да крещи, но обичаше и да се смее. Момчетата го обожаваха.

Понякога, когато не мечтаеше да стане известен адвокат или мъдър съдия, Тео се чудеше дали да не стане скаутмастер като Майора. Подобно бъдеще обаче криеше проблеми, тъй като работата беше на доброволни начала.

Точно в четири следобед Майора въдвори ред и голямата стая притихна. Отряд 1440 беше разделен на пет патрула: „Пантера“, „Гърмяща змия“, „Рейнджър“, „Глиган“ и „Сокол“. Всеки патрул си имаше водач, помощник-водач и седем-осем други членове. Тео предвождаше патрул „Сокол“. Под строгия поглед на Майора момчетата съсредоточено положиха клетва за вярност пред знамето, а после изрекоха девиза на скаутите.

След като седнаха, Майора ги запозна с добре организирания дневен ред, включващ рапорти от всеки патрул, последни данни за промени в чиновете и наградите за умения, дейности по набиране на средства и най-важното — планове за лагеруването на брега на езерото Марло следващия уикенд. Пусна им петнайсетминутен филм за оказване на първа помощ при прободни рани, последван от практическо упражнение с въжета и възли. Майора им заяви, че изобщо не е впечатлен от цялостното ниво на уменията на патрула да борави с различните възли за затягане, свързване и фиксиране и че очаква да се представят по-добре по време на лагера. Самият той толкова отдавна практикуваше, че беше истински магьосник на питоновия възел и на стремето, но момчетата бяха направо смаяни от умението му да връзва по-сложните видове като дърварски и воден възел.

Както винаги, деветдесетте минути на сбирката отлетяха неусетно и точно в пет и половина тя приключи. Повечето скаути се придвижваха на велосипеди, но докато се приготвяше да си тръгне с групата, Тео установи, че има проблем.

Задната му гума беше спукана.

„Гилс Уийлс“ тъкмо затваряше, когато Тео пристигна изморен и потен след мъчителното бутане на колелото през най-малко десет пресечки от сградата на ВВЧ.

— Я гледай! — възкликна Гил, бършейки ръцете си с парцал, който държеше в предния си джоб. — Любимият ми клиент.

На Тео му идеше да ревне. Не само че беше изморен, но беше съкрушен от мисълта, че ще се наложи да купи още една гума, а и уплашен, че някой действително го преследва. Гил завъртя задното колело, спря го, посочи разреза и потвърди:

— Аха, сигурно е същият нож, с който са срязали предната гума вчера. В училище ли се случи?

— Не, във ВВЧ, докато бях на събрание на скаутите.

— Значи този човек те следи, а?

— Не знам, Гил. Какво да правя?

— Каза ли на вашите?

— Никой, освен теб не знае.

Гил беше взел гаечен ключ и бавно сваляше задната гума на велосипеда.