Теодор Буун — Заподозрян

Както обикновено момчетата Кобак бяха тихи, дори свенливи. Младият им живот беше пълен със сътресения и нещастие. Госпожа Буун смяташе, че децата са травмирани и се нуждаят от консултации с психолог. Тео успя да изтръгне от тях няколко усмивки, докато залягаха над учебниците по математика. Майка им седеше недалеч, наблюдаваше и според Тео се стараеше и тя да понаучи математиката. Той знаеше, че жената не може да чете добре.

Всяко посещение в приюта му напомняше какъв късметлия е. На малко повече от половин километър от уютната му и сигурна среда имаше хора като семейство Кобак, които спяха на нарове в приюта и ядяха храна, дарена от различни църкви и благотворителни организации.

Бъдещето на Тео беше относително предсказуемо. Ако всичко се развиеше по план, той щеше да завърши гимназия, да отиде да учи в колеж (още не беше решил къде), после щеше да завърши право и да стане адвокат. Братята Кобак обаче нямаха представа къде ще живеят следващата година. Приютът на Хайленд Стрийт допускаше неговите приятели да остават най-много дванайсет месеца, като през това време от тях се очакваше да си намерят работа и постоянно жилище. Така че, подобно на всички останали, братята Кобак бяха тук само временно.

В девет вечерта всички доброволци си тръгнаха от приюта. Тео се сбогува с Бен, Ръс и майка им и излезе от сутерена. Родителите му още ги нямаше, затова той реши да се върне с колелото до кантората, за да си вземе раницата и кучето, и се надяваше да завари всички живи и здрави. По това време нямаше много движение и Тео прелиташе по улиците, без да спазва почти никакви правила. Караше по тротоарите, стрелваше се през пресечките, не спираше на стоповете и през цялото време си мислеше колко е хубаво да имаш две напомпани гуми.

На ъгъла на „Мейн“ и „Фарли“ две коли чакаха на червен светофар, затова той свърна по тротоара. Докато правеше доста рискован завой, накланяйки се на една страна, се блъсна в друг велосипед, каран от униформен полицай.

Стю Пекинпо патрулираше в центъра на Стратънбърг от десетилетия. Всяко дете в града го познаваше и се стараеше да го избягва.

Тео скочи на крака невредим и изтупа праха от панталона си.

— Извинете, че стана така — каза той, очаквайки едва ли не да го арестуват и да го закарат в полицейския участък.

Полицай Пекинпо облегна велосипеда си на един указателен стълб и свали каската си.

— Как се казваш, хлапе? — попита той с такъв тон, все едно Тео е сериен убиец.

— Тео Буун.

През годините двамата се бяха натъквали един на друг няколко пъти, поне мимоходом. Това обаче беше първият истински сблъсък на Тео с едрия полицай.

— Името ми е познато — каза той и отвори пред Тео желаната възможност.

— Така е, господине. Баща ми е Уудс Буун, а майка ми е Марсела Буун. Имат правна кантора.

— Звучи ми познато. Щом родителите ти са адвокати, би трябвало да познаваш законите, нали?

— Май да.

— Не е разрешено карането на велосипед по тротоара нито през деня, нито през нощта. Това знаеш ли го?

— Да, сър, знам го.

Пекинпо изгледа гневно Тео, все едно се канеше да извади белезници и да ги щракне около китките му.

— Добре ли си?

— Да, сър.

— Тогава се прибирай у дома и не карай по тротоарите.

— Добре, сър. Благодаря.

На полицай Стю му се носеше славата, че повече лае, отколкото хапе, и че рядко глобява деца на велосипеди. Обичаше да крещи и да заплашва, но предпочиташе да избягва писането на актове. Тео бързо завъртя педалите, изпитвайки огромно облекчение, че се е отървал от неприятностите, но и любопитен какво ли още щеше да се случи в този паметен ден. Мобилният му звънна и той спря, за да отговори. Беше майка му, която му каза да се прибира вкъщи. Срещата със семейство Трийн най-сетне приключила, и то успешно.

Родителите му ядяха притоплена замразена пица, когато Тео влезе в кухнята. Изглеждаха уморени. Попитаха го за приюта, но бяха толкова изтощени, че дори не им се говореше. Тео беше любопитен какво се е случило със семейство Трийн, след като той беше тръгнал от кантората, но веднага се натъкна на защитното обяснение за поверителността между адвоката и неговия клиент и разговорът приключи. Родителите му никога не обсъждаха клиентите си. Никога. Делата и разговорите на адвокатите с техните клиенти бяха забранена територия. Госпожа Буун каза само, че е постигнато споразумение и че съпрузите Трийн ще се обърнат към брачен консултант.

Тео искаше да обсъди с тях много неща. Две спукани гуми, ограбено шкафче в училище, а сега и камък, влетял през стъклото на кабинета му. Някой го тормозеше и той искаше да сподели. Разговорът обаче щеше да бъде дълъг, а родителите му, както и Джъдж се канеха да си лягат. Особено изморен след тричасовите мъчителни преговори със семейство Трийн изглеждаше бащата на Тео. Той обикновено се стремеше да избягва конфликтите. Майка му се оплака, че я боли главата. Тео не искаше да отлага разговора, защото се нуждаеше от помощ и съвет, но тъкмо да каже нещо, и телефонът звънна. Беше госпожа Трийн, отново разстроена.

Тео и Джъдж се качиха горе.

7